Разбира се, съществуваше протокол, определящ кой би трябвало да има право на достъп, но тя още се опитваше да разбере как всъщност работи това на практика, когато Алекс ѝ писа и ѝ предложи да вечерят заедно.
— Ако си навит — каза Боби, — точно това бих искала да провериш. Кой би могъл да промени информацията. После мога да започна да ги преглеждам.
— Продължаваш по същия път — отбеляза Алекс.
— Само че може би с някои приятели във флота.
— Това е една от възможностите. Но не е единствената.
Боби се приведе напред, изпъшка и се облегна пак.
— Какво друго си мислиш?
— Някой е наел господата, които ни пообработиха. Може би си струва да открием каквото можем за тях.
Боби се ухили.
— Мислех аз да се заема с тази част.
— Ами, хубаво тогава — каза Алекс и в този момент на вратата се появи един мъж. Беше огромен. Раменете му докосваха рамката от двете страни, а лицето му бе широко, с изписано на него неспокойно изражение, което би могло да е страх или гняв. Букетът карамфили в ръцете му изглеждаше мъничък и щеше да изглежда така, докато не се озове във ваза.
— Здрасти — поздрави той. — Аз просто…
— Влизай — покани го Боби. — Алекс, това е брат ми Бен. Бенджи, това е Алекс Камал.
— Радвам се да се запознаем — усмихна се грамадният мъж, пое ръката на Алекс и я стисна внимателно. — Благодаря ти за всичко, което си направил.
— Няма защо — отвърна Алекс.
Леглото изскърца, когато братът на Боби седна в долния му край. Вгледа се смутено в сестра си. Сега, след като знаеше роднинската им връзка, Алекс откри приликата между тях. Но Боби изглеждаше по-добре.
— Лекарят твърди, че се оправяш — рече Бен. — Дейвид заръча да ти предам, че мисли за теб.
— Много мило, но Дейвид не мисли за нищо друго, освен за тераформиране и цици — ухили се Боби.
— Почистих стаята за гости — съобщи Бен. — Като те пуснат от болницата, ще дойдеш да живееш при нас.
Усмивката на Боби стана по-остра.
— Не виждам как ще стане тая работа.
— Не — заяви брат ѝ. — Това не подлежи на обсъждане. Казах ти от самото начало, че Инис Шалоу е опасно място, особено за сама жена. Ако Алекс не те беше спасил…
— Не съм сигурен, че изобщо спасявах някого — обади се Алекс, но Бен се намръщи и продължи, все едно не го е чул.
— Можеше да те убият. Или нещо по-лошо.
— По-лошо от това да ме убият? — изгледа го насмешливо Боби.
— Знаеш за какво говоря.
Боби се приведе напред и опря лакти на коленете си.
— Да, знам и мисля, че това са врели-некипели. В Инис Шалоу съм в не по-голяма опасност, отколкото горе в Брийч Кенди.
— Как можеш да кажеш подобно нещо? — ядоса се брат ѝ и челюстта му се издаде напред. — След всичко, което току-що преживя, би трябвало да е очевидно, че…
Алекс се заизнизва странично към вратата. Боби улови погледа му и кратката усмивка, която се мярна и изчезна само след миг, бе красноречива. „Извинявай“ и „Благодаря“, и „Ще поговорим по важните теми, когато той си тръгне“. Алекс кимна и се измуши в коридора, следван от жужащите гласове на брата и сестрата, които се мъмреха един друг.
Когато се върна в леглото си, полицията го чакаше и този път той им даде показания, които бяха поне свързани. Макар да остави някои от подробностите неясни.
Като цяло, на корабите за дълги пътувания семейството бе метафора. От време на време се намираше групичка хора, които да са наистина кръвни роднини, но това почти винаги бяха поясни. На военни и корпоративни мисии бе възможно да има шепа женени двойки, а понякога се раждаше и бебе. Случваше се на един кораб да попаднат братовчеди. Ала това бяха изключения, а по правило семейството бе начин да се говори за нуждата. Нуждата от приятелство, нуждата от интимност, нуждата от човешки контакт, насадена толкова дълбоко в генома, че всеки лишен от нея не изглеждаше съвсем човек. Това бе другарство с големи букви, синоним на лоялност, по-силна от идеята, която въплъщаваше.
Опитът на Алекс с истинско семейство — с кръвна връзка — приличаше по-скоро на множество хора, озовали се в един мейл списък, без да са съвсем сигурни защо са се абонирали за него. Той бе обичал родителите си, докато бяха живи, и още тачеше спомена за тях. Братовчедите му винаги се радваха да го видят, а и той се наслаждаваше на гостоприемството и компанията им. Когато видя Боби и брат ѝ заедно и почувства дори за този кратък момент дълбоката и непреодолима разлика в характерите им, това го накара да осъзнае нещо.