Оттатък се надигна гласът на Мин, призоваващ за спокойствие. В тона ѝ се криеше смях и Алекс чу как той прозвуча и в протестите на децата ѝ. Сякаш някаква ръка се сви около сърцето му. Не му беше минало през ума за ново нападение. А трябваше.
— В този хотел имат ли свободни стаи? — попита той.
— Вероятно. Искаш ли да проверя?
— Не, просто ще си събера багажа и ще дойда, ако не възразяваш. Ако те нямат, все някой ще има. — „Който и да е, поне няма да е Мин“, помисли си, но не го каза. — Намерих няколко души, с които ще се опитам да побъбря в близките дни. Да видя дали им хрумват някакви идеи.
— Наистина съм ти благодарна, Алекс — каза Боби. — Трябва да поговорим как да го направим по най-безопасния начин. Не искам да влезеш в някой капан.
— Аз също няма да съм особено щастлив да падна в трапа. Впрочем, нямаш достъп до някакъв кораб, нали?
Боби премигна от внезапната смяна на темата.
— Какъв кораб?
— Нещо малко и бързо — обясни Алекс. — Може да ми се наложи да отскоча до Пояса да хвърля поглед на нещо за Холдън.
— Ами, всъщност имам — рече Боби. — Авасарала ми даде онзи стар състезателен скутер, който взехме от Жул-Пиер Мао навремето. Засега само гълта пристанищни такси, но сигурно ще мога да го постегна.
— Майтапиш се. Тя ти е дала „Рейзърбек“?
— Не се майтапя. Мисля, че това е нейният начин да ми плати, без всъщност да ми плаща. Вероятно ще се изненада, ако разбере, че още не съм го продала. Защо? Какво има?
— Ще ти кажа, когато узная повече — отвърна Алекс. — Може би има нещо, може би няма.
„Но така или иначе — помисли си — ще откарам и двама ни някъде, където ще им е адски трудно да предприемат второ нападение.“
16.
Холдън
Охранителните камери на станция Тихо покриваха почти всички обществени пространства. Широките, открити коридори, по-тесните проходи. Ракетните площадки и сервизните коридори. Като че ли единственото място, до което не достигаха очите на станцията, бяха бизнес офисите и личните квартири. Даже складовете и работилниците имаха камери, които записваха кой влиза и излиза. Това би трябвало да улесни нещата. Но не ги улесняваше.
— Ето това ще да е — каза Холдън и почука с пръст по екрана. Под нокътя му вратата на Моника се отвори. Излязоха двама души. Те носеха светлосини комбинезони без опознавателни знаци, тъмни прилепнали шапки и работни ръкавици. Сандъкът, който караха между тях, бе от пресована пластмаса и керамика — същият като онези, в които се транспортират биологични материали: сурово гъбично вещество, което да бъде оформено и ароматизирано, след това произведените от него храни, а при нужда и преработените фекалии, прибрани да се използват като основа за гъбичките. Сандъкът бе прикрепен към количката с магнитни закопчалки, а индикаторът отстрани сочеше, че е запечатан. Беше горе-долу достатъчно голям, за да побере жена. Или женски труп.
Бяха влезли в квартирата час по-рано. А Моника — преди двайсет минути. Каквото и да бе станало, тя със сигурност бе в този сандък.
Фред, намръщен и прегърбен, маркира сандъка като важен обект и пусна заповед за проследяването му. Холдън не можеше да познае какво си мисли той, но в очите му виждаше застинал гняв. Гняв и нещо друго.
— Познаваш ли ги? — попита Холдън.
— Няма ги в системата.
— Тогава как са се озовали на станцията?
Фред му хвърли кос поглед.
— Работя по въпроса.
— Ясно. Извинявай.
На екрана двамата мъже — Холдън бе почти сигурен, че са мъже, — откараха сандъка в един сервизен коридор, докато проследяващата програма превключваше автоматично от камера на камера. В по-тясното пространство сандъкът се блъскаше в стените и се опита да заседне на завоя.
— Врати и ъгли — промърмори Холдън.
— Какво?
— Нищо.
Програмата за проследяване показа как мъжете с количката влизат в един склад. Той бе отрупан с палети с подобни сандъци. Мъжете откараха количката до един полупълен палет, освободиха закопчалките и вдигнаха сандъка при близнаците му. Фред раздели екрана, като запази следенето на сандъка, но добави маркери и на двамата мъже. Единият прозорец показваше склада; другият проследи двете фигури до общите коридори.
В склада се появиха двама оператори на механоботи, връщащи се от обяд, и продължиха с товаренето на сандъците. В общия коридор двамата мъже влязоха в една тоалетна и не излязоха повече. Проследяващата програма превъртя напред, докато около картината се появи зелена рамка, която обозначаваше предаване на живо. Кратко обаждане до управителя на склада потвърди, че двамата мъже не са се скрили там; просто бяха изчезнали. Следенето на сандъка, което още предаваше по-стара картина, показа как той бива затрупан сред други себеподобни. Фред превъртя напред. Оператори на механоботи влизаха и излизаха. Палети се пълнеха и трупаха един върху друг.