— Сегашно състояние — нареди Фред и програмата прескочи напред, без да се откъсва от камерата на склада. Каквото и да имаше в сандъка, то още си беше там. — Е — каза той и се изправи, — това май ще се превърне в неприятен ден. Идваш ли?
Климатичният контрол на склада не показваше аномалии, но Холдън неволно си въобразяваше, че надушва нещо през миризмата на масло и озон. Нещо като мирис на смърт. Операторът на механобота бе миловидна млада жена с права кафява коса, в същия цвят като кожата ѝ. Докато разтоварваше сандъците от палета, на лицето ѝ бе изписано вълнение, любопитство и едва сдържан ужас. С всеки следващ сандък възелът в корема на Холдън се стягаше все по-здраво. Моника му бе казала, че е опасно да забъркват други хора в разследването си. Той неволно си мислеше, че каквото и да открият в близките няколко минути, ще е по негова вина.
Следователно поправянето му също щеше да е негова отговорност. Ако можеше да се поправи.
— Този е — посочи Фред на операторката на механобота. — Сложи го ей тук.
Тя спусна контейнера върху празната палуба. Магнитните му закопчалки се задействаха с глухо бумтене. Индикаторът още сочеше, че е запечатан. Даже да бяха сложили Моника вътре жива, въздухът ѝ щеше да е свършил преди часове. Механоботът се отдръпна и приклекна на титано-керамичните си бутове. Фред пристъпи напред, вдигна ръчния си терминал и набра отменящ код. Индикаторът на сандъка смени цвета си. Фред отметна капака.
Миризмата бе богата и органична. Холдън усети да го връхлита внезапен силен спомен от времето, когато бе на четиринайсет в семейната им ферма на Земята. Мама Софи имаше билкова градина до кухнята и когато обръщаше почвата, преди да засади нещо, тя миришеше точно така. Сандъкът бе пълен до ръба с мекото, ронливо бежово вещество на суров гъбичен протеин. Фред се приведе напред и зарови ръка дълбоко в него. Търсеше скрит труп. Но когато я извади, по нея бе полепнал прах до лакътя. Той поклати глава. Земен жест.
— Сигурен ли си, че е правилният сандък? — попита Холдън.
— Да — увери го Фред. — Но нека все пак проверим.
През следващия час все по-обърканата операторка на механобота вадеше сандъци от палета, а Фред и Холдън ги отваряха. Когато облакът протеинов прах във въздуха задейства за втори път предупредителната аларма за частици, Фред нареди да спрат.
— Няма я тук — каза той.
— Видях. Малко е странно, нали?
— Така е.
Фред разтърка очи с палец и показалец. Изглеждаше стар. Уморен. Когато се съвзе, усещането за сила и власт още си беше там.
— Или са подменили сандъка някъде по пътя от квартирата ѝ до тук, или са фалшифицирали записите.
— И двата варианта са лоши.
Фред погледна към операторката на механобота, която трупаше отворените сандъци на купчина, за да ги върне за преработка. Когато заговори, гласът му бе достатъчно тих, за да го чуе само Холдън.
— И двата биха означавали, че те имат достатъчно добри познания за охранителната система, но нямат нужния достъп да изтрият изцяло записите.
— Това стеснява ли кръга?
— Малко. Възможно е да са спецчасти на ООН. Те биха могли да свършат подобно нещо. Или от Марс.
— Но ти не мислиш, че е така?
Фред задъвка устна. Извади ръчния си терминал и въведе поредица от кодове с резки и звучни почуквания. Заехтя аларма и златистозелени предупредителни иконки изникнаха върху всеки дисплей — от ръчния терминал на Холдън до контролното табло на вратата и екрана на механобота. Фред пъхна юмруци в джобовете си с доволно сумтене.
— Да не би току-що да затвори станцията? — зяпна го Холдън.
— Да — потвърди Фред. — И ще я държа затворена, докато не получа някои отговори. И Моника Стюарт.
— Одобрявам — каза Холдън. — Крайна мярка, но одобрявам.
— Може би съм малко бесен.
Цялото съдържание на апартамента на Моника бе подредено върху сиво-зелените керамични плотове на лабораторията. Нямаше кръв, нямаше образи, само остатъчна супа от ДНК на хилядите хора, били в контакт с предметите през последната седмица, обикновено в твърде малко количество, за да се идентифицира човекът. Това бе останало. Сак за дрехи, чийто цип бе разкъсан и висеше отворен в глупава усмивка. Риза, която Холдън помнеше, че бе носила, когато се видяха преди два дни. Осакатеният ѝ ръчен терминал с разбит екран. Всички неща, които не бяха принадлежали на станцията, когато ѝ е дала квартирата под наем. Количеството им изглеждаше някак малко, като че ли не бяха достатъчно. Той осъзна, че е просто защото мисли за тези вещи като за събирани цял живот. Тя вероятно имаше и други притежания някъде другаде, но може и да нямаше. Ако не я намереха жива, може би от нея щеше да остане само това.