— Това е глупост — каза Сакай за трети или четвърти път. Лицето на главния инженер бе почервеняло, а челюстите му — стиснати. Беше пристигнал в участъка няколко минути след Фред и Холдън и Холдън бе малко изненадан, че Фред още не е наредил да го изхвърлят. — Имаме осем кораба, които ще пристигнат през следващата седмица. Какво очакваш да направя? Да им кажа да останат в орбита, докато не решим дали да ги пуснем?
— Струва ми се добре като начало — отвърна Фред.
— Имаме стоки за изпращане по поне шест договора.
— Това ми е известно, господин Сакай. — Фред не бе повишил в глас и в него нямаше гняв. От тази хладна учтивост косъмчетата по тила на Холдън настръхнаха. Сакай, изглежда, също го усети. Това не го спря, но тонът му се смени от обвинителен в почти умоляващ.
— Имам пратки по двайсетина ангажимента, които трябва да заминат. Много хора разчитат на нас.
За момент раменете на Фред сякаш провиснаха, но гласът му си остана все така силен.
— Известно ми е. Ще се отворим отново за бизнес колкото е възможно по-скоро.
Сакай се поколеба, понечи да каже още нещо, но вместо това изпусна кратка нетърпелива въздишка и излезе тъкмо когато влизаше шефът на сигурността. Това бе жена с изпито лице, която Фред наричаше Дръмър, но Холдън не знаеше дали това е малкото ѝ име, фамилията или просто така ѝ викат.
— Как върви? — попита Фред.
— Нищо, с което да не можем да се справим — отвърна тя. Говореше с ясен акцент, който Холдън не можеше да определи. Тя му хвърли един поглед, кимна отсечено и се обърна пак към Фред. — Можем ли да им дадем някаква информация колко дълго се очаква да останем затворени?
— Кажи им, че прекъсването на дейността ще е възможно най-кратко.
— Да, сър. Благодаря ви, сър — каза Дръмър и се обърна.
— Дръмър. Затвори вратата на излизане, става ли?
Очите ѝ трепнаха, стрелнаха се пак към Холдън, после се извърнаха. Тя не продума, но дръпна вратата зад себе си, докато излизаше. Фред хвърли на Холдън уморена невесела усмивка.
— Сакай е прав. Току-що затворих еквивалента на голям пристанищен град заради една изчезнала жена. За всеки изтекъл час Тихо губи хиляди кредити по десетина различни начина.
— Значи трябва да я намерим бързо.
— Ако вече не са я хвърлили в рециклаторите, за да я превърнат във вода и няколко активни молекули — въздъхна Фред. След миг добави: — Наредих сензорите да сканират околния космос. Ако е била изхвърлена навън, скоро ще го разберем.
— Благодаря — рече Холдън и се подпря на плота. — Знам, че не го казвам често, но наистина съм ти признателен.
Фред кимна към вратата.
— Видя ли я? Дръмър?
— Разбира се.
— Работя с нея от три години. Познавах я задочно още десет години преди това.
— Аха — кимна Холдън.
— Ако ме беше попитал вчера, щях да ти кажа, че бих ѝ доверил живота си.
— А сега?
— Сега има точно един човек на цялата станция, за когото съм сигурен, че няма да ме застреля в тила, ако продължа да се ровя в това, и този човек си ти — каза Фред.
— Сигурно е неприятно.
— Така е. Та това, което искам да кажа, Джеймс, е, че макар да се радвам, че си ми признателен за всичко, което правя за теб, смятано от този момент те наемам за свой личен телохранител. В замяна ще се опитам да попреча на всеки да застреля теб.
Холдън кимна бавно. Нещо се размърдваше в дъното на съзнанието му като още неоформила се мисъл. Връхлетя го някакво замайване, като че ли гледаше през ръба на висока скала.
— Значи сме ние двамата срещу дълбок заговор в СВП.
— Да, докато не получа доказателство за противното.
— Наистина е кофти да се намираш в такова положение, нали?
— Не е каквото бих избрал — призна Фред. — Но някой знае как да заобиколи защитите на охранителните ми системи и каквото и да е правила твоята приятелка журналистка, то е било достатъчно, за да ги подплаши и тласне към директни действия, с които да си разкрият картите.
— Липсващите кораби — каза Холдън. — Споменах на няколко души за тях.