— Не се прави така.
— Сега, като се замисля, иска ми се да бях действал по-скришом, но…
— Нямам предвид това — прекъсна го Фред. — Когато се внедриш във вражеските охранителни структури, с нищо не показваш, че си успял да го направиш. Това е основен принцип на информационната война. Докато врагът не знае, че имаш достъп до тайните му, можеш да продължаваш да събираш разузнавателни данни. Това не е нещо, от което се отказваш, освен ако залозите не са невъобразимо високи или…
— Или?
— Или врагът, който си компрометирал, няма да съществува още дълго. Не знам дали онези липсващи кораби са подплашили някого да допусне глупава грешка, или моето положение на Тихо е толкова несигурно, че вече няма значение дали съм известен за тях.
— Май го приемаш доста спокойно.
Фред повдигна вежда.
— Вътрешно се паникьосвам — каза с безизразен глас.
Холдън прегледа купчината вещи на Моника, сякаш те биха могли да добавят нещо към разговора. Ръчният терминал мигаше окаяно. Блузата висеше тъжно.
— Извлякохте ли нещо от терминала ѝ? — попита той.
— Не можем да се свържем с него — отвърна Фред. — Всички диагностични процедури са изключени или удавени в независими шифри. Журналисти.
Холдън взе терминала. Счупеният екран представляваше хаос от разпилени светлинки. Единственото, което що-годе се различаваше, бе мигащ червен бутон в единия ъгъл и няколко букви върху особено голямо парче от дисплея: ЯЩ СИГ. Холдън чукна по червения бутон и терминалът премигна. Бутонът изчезна, а буквите бяха сменени от нещо бледокафяво с линия през него — самотно парченце от мозайката, плуващо в море от светлинен шум.
— Какво направи? — попита Фред.
— Имаше бутон — обясни Холдън. — Натиснах го.
— Боже господи. Ти май наистина я караш така през живота, а?
— Ама виж. Той… Мисля, че може да съм приел входящ сигнал.
— От какво?
Холдън поклати глава. После се обърна пак към купчината вещи. Мъничката неоформена мисъл, която го глождеше, се плъзна в съзнанието му с нещо като облекчение.
— Видеокамерата ѝ — рече. — Тя има малко походно апаратче за интервюта. То умишлено е направено да не се набива на очи, така че човекът, с когото говори, почти забравя, че го снимат.
— И?
Холдън разпери ръце.
— Не е тук.
Фред пристъпи напред, стиснал здраво устни, а очите му шареха по хаоса от светлина върху счупения екран. Холдън долови някакво движение, като че ли картината се изместваше леко. От другата страна на вратата на кабинета на Фред се разнесоха гласове. Гневно повишен мъжки глас; спокойният отговор на Дръмър.
— Сигурен ли си, че не можем да проникнем в този ръчен терминал? — попита Холдън.
— Напълно — поклати глава Фред, — но може да има и друг начин. Хайде. За да решим въпроса, ще ни трябва образен астроном.
След като Фред обясни задачата, им отне три часа да стъкмят устройство, което да улавя сиянието на счупения екран, и още час да накарат компютъра да разбере новата си задача. Явно свойствата на светлината, отразена в прашните облаци оттатък Слънчевата система, бяха много по-различни от тези на екрана на счупен терминал. След като експертните системи се убедиха, че задачата се вмества в описанието на дейността им, лабораторията се зае да сравнява поляризации и ъгли, съставяйки карта на пукнатините върху екрана и изграждайки изчислителна леща, която не би могла да съществува във физическия свят.
Фред бе опразнил лабораторията и я бе запечатал. Холдън седеше на един стол, слушаше цъкането на скенерите, записващи фотоните, и гледаше как образът на екрана бавно се свързва. Фред си тананикаше — тиха, бавна мелодия, която изглеждаше едновременно меланхолична и заплашителна. Празните работни станции и бюра подчертаваха колко са сами двамата на една станция, пълна с хора.
Завърши поредният изчислителен етап. Образът се опресни. Все още беше груб. Набраздяваха го деформации с цветовете на дъгата, а някои части просто липсваха; приличаше на наченки на мигрена.
Но бе достатъчен. Няколко метра празно пространство, завършващо с квадратна метална врата с промишлен залостващ механизъм. Стени, таван и под, маркирани с протрита жълта боя и нашарени с дупчици, където се закрепваха палетите и сандъците.
— Това е складов контейнер — посочи Фред. — Тя е в транспортен контейнер.
— Движението на картината. Това от нея ли е? Тя ли се движи?
Фред сви рамене.
— Защото, ако се движи, значи вероятно е жива, нали?
— Възможно е. Ако е жива, то е, защото те я искат жива. И извън Тихо. Виж това.