Холдън проследи пръста на Фред.
— Ръбът на вратата?
— Вратата е запечатана. Не го правиш, докато не си готов да товариш. На станцията вероятно има четвърт милион такива контейнери, но бих се обзаложил, че не повече от няколко хиляди са запечатани и готови за изпращане. Който и да я иска, иска да е на място, откъдето не можем да я върнем.
Холдън усети нещо в стомаха му да се отпуска. Тя бе някъде там и беше добре. Не в безопасност, не още. Но не беше и мъртва. Не бе осъзнавал колко тегнат върху плещите му вината и страхът, докато мигът на надежда не вдигна това бреме.
— Какво? — попита Фред.
— Не съм казал нищо.
— Но издаде онзи звук.
— О — рече Холдън. — Да, тъкмо забелязах как сега, когато всички, на които държа, ги няма, ми е много важно да не оплескам нещата, над които имам контрол.
— Хубаво прозрение. Браво на теб.
— Подиграваш ли ми се?
— Малко. Но освен това провеждам целево сканиране на свободно реещите се контейнери. И познай какво? — Фред посочи към дисплея на бюрото пред себе си. Там се виждаше голямата пустота на работната сфера на Тихо, очертана с тънки и ясни схематични линии. По навик погледът на Холдън се насочи към „Росинант“. Фред посочи зад него, към реещ се грозд метални контейнери. — Един от тях е топъл.
17.
Алекс
Алекс бе изкарал немалка част от обучението си в базата Хеката и сегашното му връщане там бе странно по няколко причини. Забеляза същите промени, с които вече бе свикнал на Марс — стари барове липсваха, заместени от нови ресторанти, мизерните хандбални игрища бяха превърнати в административен център, такива ми ти работи. Но докато караше колата си по широките коридори, най-силно го поразяваше колко са млади всички. Кадети крачеха наперено пред бара, който някога бе мексиканска закусвалня „Стоманеният кактус“, а сега продаваше купички с тайландска храна за ядене на крак. Брадичките им бяха вдигнати, а гърдите — изпъчени, изглеждаха сякаш са на модно ревю. По екраните вървяха реклами само на оръжия и църкви, бюра за запознанства за военнослужещи и застраховки живот, пригодени за нуждите на семействата, които те оставяха. Това бяха все неща, които обещаваха контрол или удобство в една несигурна вселена. Алекс помнеше подобни реклами отпреди десетилетия. Стилът се бе променил, но нуждите и скритите страхове, които ги подхранваха, си бяха същите.
Алекс бе носил същата униформа, бе разказвал същите шеги. Или поне от същия тип. Беше се чудил дали ще се сблъска с насилие, когато го пратят навън, със смесица от надежда и ужас. Преструваше се на по-печен, отколкото е, с надеждата наистина да стане по-печен. Спомняше си колко сериозно възприемаше всичко. Онзи случай, когато Престън се напи и се сби с Грегъри. Алекс бе въвлечен във въргала и накрая всички се озоваха във военната полиция, сигурни, че с кариерата им е свършено. Или пък онзи случай, когато хванаха Андрея Хауърд да мами и го уволниха дисциплинарно. Алекс имаше чувството, че някой е умрял.
Сега, като гледаше тези хлапета, му се струваше естествено между тях да избухват кавги и да вземат глупави решения. Та те бяха деца. Той също бе дете, когато живееше тук, и изборите му бяха направени от човек, на който толкова му беше умът. Беше се оженил за Талиса горе-долу на същата възраст. Бяха си правили планове как той ще изкара службата, а после ще се прибере вкъщи. Всичките им планове бяха съставяни от ето такива хлапета. Погледнато от този ъгъл, бе съвсем логично, че не е излязло нищо.
Другото, което го изненада, беше, че сякаш всички знаеха кой е.
Той паркира колата си пред една чайна, наречена „Пауш“, която бе оцеляла от годините на неговата служба. Синьо-златната тента хвърляше лека сянка върху остъкления вход. Изкуствено състарената боя на прозореца, извит в стил арт нуво, оформяше фрази на френски. Алекс предполагаше, че идеята е да създава впечатление за парижко кафене отпреди векове у хора, които дори не са стъпвали на планетата, където се намираше Франция. Беше странно, че усещането за старомодност се предаваше толкова добре.
Вътре имаше скупчени десетина малки маси с истински ленени покривки. Въздухът бе натежал от миризмата на местна кахва — бадеми, канела и захар. Капитан Холдън беше вманиачен по кафето и Алекс за момент съжали, че той е на станция Тихо и не може да вдъхне аромата на предлаганото тук. Още преди тази мисъл да отмине, Фермин бе скочил от стола си и го беше сграбчил в прегръдка.
— Алекс! — извика Фермин. — Боже господи, човече. Надебелял си.
— Не — отвърна Алекс, като отвърна на прегръдката, а после се откопчи от него. — Това беше ти.