— Ах, да — кимна старият му приятел. — Вярно, бях аз. Забравих. Сядай.
Сервитьорът, около осемнайсетгодишен младеж, надникна иззад вратата на кухнята и очите му се разшириха. Престори се, че усмивката му е обикновена учтивост, но когато се дръпна обратно, Алекс го чу да говори с някого. Изглеждаше развълнуван. Той се опита да не се чувства неловко.
— Благодаря ти, че прие — отбеляза Алекс. — Не ми е приятно да съм човекът, който не поддържа връзки, докато не му потрябва услуга.
— И все пак го правиш — каза Фермин. Годините бяха оцветили в сиво наболата му брада, а челюстта му бе наедряла. Алекс имаше чувството, че ако присвие очи, още може да види в него остроликия мъж, с когото бе служил някога. Беше по-лесно да го види в жестовете му, когато махна с ръка да пропъди тревогите на Алекс. — Няма нищо. Радвам се да услужа на стар приятел.
Келнерът се появи от кухнята и кимна за поздрав. Широката чаша в ръката му димеше. Той я остави почти срамежливо пред Алекс.
— Специалитетът на заведението — каза момчето. — За вас, господин Камал.
— А — възкликна Алекс. — Благодаря.
Момчето кимна пак и се оттегли. Алекс се изкиска неловко, загледан в чашата, а Фермин се ухили.
— Хайде, хайде. Трябва да си свикнал с тези неща, нали? Та ти си Алекс Камал. Първият пилот, минал през Пръстена.
— Не, просто първият оцелял.
— Все тая.
— И със сигурност не съм искал да бъда — изтъкна Алекс. — Те стреляха по мен.
— А това прави ли го по-малко романтично?
Алекс подухна чашата и отпи. Беше чай с мед и кардамон, и още нещо, което не можеше да определи точно.
— Онова пътуване бе много неща — проточи той. — Но „романтично“ не беше сред тях. А и оттогава насам обикновено капитанът е наблизо да обира вниманието.
— Другаде може и да е така. Но ти си местно момче. Един от нас, който се е измъкнал оттук и е преуспял.
— Така ли?
Фермин разпери ръце, обхващайки с този жест чайната, коридора отвън, базата Хеката и Марс.
— Аз прекарах тук целия си проклет живот. Успях да стигна до главен старшина. Два развода и дете в университет, което ми се обажда два пъти в годината, за да иска пари назаем.
— Обаче пък по-малко са стреляли по теб. Не е толкова забавно, колкото ти се струва.
— Предполагам, че си прав — съгласи се Фермин. — Отстрани чуждото винаги изглежда по-лесно.
Около час седяха, пиеха чай и хапваха бадемови бисквити — но по-малко, отколкото на младини. Фермин го осведоми за неколцина други техни общи познати от едно време. Чаят бе хубав, а Фермин — сърдечен. Трудно бе да се каже какво точно предизвикваше меланхолия у Алекс. Като дойде време да си тръгват, момчето не пожела да вземе парите им. Щом се опитаха да платят, каза просто: „Заведението черпи“.
На пропускателния пункт на самата база имаше охрана, която накара Фермин да хвърли поглед към едно устройство за лицево разпознаване. Щом разрешението му за достъп бе потвърдено, провериха Алекс за оръжия и контрабанда и му издадоха пропуск на посетител. Целият процес отне не повече от пет минути, и то без бързане. Алекс последва Фермин до една подвижна пътека и се подпря на перилата заедно с него, докато пътеката ги носеше напред, все по-дълбоко в Олимп.
— Та значи, този човек — подхвърли Алекс.
— Командир Дуарте? Ще го харесаш. Всички го харесват. Адютант е на адмирал Лонг. Вече десет години.
— Лонг още ли не се е пенсионирала?
— Ще умре на бюрото си тази жена — каза Фермин. Звучеше почти възмутено, но усмивката му криеше каквото имаше отдолу.
— Благодарен съм ти, че уреди това.
— Няма проблем. Дуарте бе много развълнуван, че ще се срещне с теб.
— Сериозно?
— Защо се изненадваш? Ти си пилотът на „Росинант“. Известен си, човече.
Офисът на Уинстън Дуарте бе простичък и удобен. Бюрото беше от обикновен пресован поликарбонат, може би малко по-голямо от това на рецепционистката в лобито. Екранът на стената бе настроен да предава спокойно полуабстрактно видео в преливащи сепия и кафяво, което напомняше в еднаква степен окапали листа и математически доказателства. Единствената нотка на лукс бе една лавица с наглед истински печатни книги по военна стратегия. Самият мъж се вписваше в мястото, сякаш е създаден за него. Половин глава по-нисък от Алекс, с надупчени от акне бузи и топли кафяви очи, Дуарте излъчваше вежливост и компетентност. След като си стиснаха ръцете, той се настани до Алекс, вместо да мине зад бюрото си.
— Трябва да кажа, че съм малко изненадан от посещението ви — започна Дуарте. — Повечето ми отношения със СВП са чисто формални.