— Прикрива го.
— Омаловажава го — повтори Дуарте. — Премиер-министърът Смит в същия този момент устройва голямо представление с пътуването си с конвой до Луната за среща с генералния секретар на ООН и се кълне, че всичко е наред, а причината да го прави е, защото не е вярно. Ако аз бях престъпник и черноборсаджия, всичко това щеше да ми прилича на вечна Коледа.
Алекс промърмори нещо неприлично. Дуарте отвори бюрото си и извади бележник и сребриста писалка. Надраска нещо, после откъсна листчето и му го подаде през бюрото. Там с прецизен четлив почерк пишеше „Карло Хендерсън-Чарлз“ и адрес в базата. Фактът, че го бе написал на ръка, а не доверяваше информацията на електронния трансфер, говореше или за разумна предпазливост, или за параноя. Алекс не бе сигурен кое от двете.
— Докато сте тук, бих ви препоръчал да говорите с Карло. Той е старши програмист и работи върху проект, който би трябвало да координира базите данни. Беше първият, който дойде при мен, за да ми каже, че забелязва проблеми. Ако имате конкретни въпроси, той може би ще е в състояние да ви отговори. Или да ви насочи къде да ги откриете.
— Той ще ми помогне ли?
— Възможно е — каза Дуарте. — Аз ви помогнах.
— Можете ли… да му осигурите прикритие?
— Не — отвърна Дуарте с тъжната си усмивка. — Няма да заповядвам на никого да ви сътрудничи. Не се обиждайте. Вие вече не сте във флота. Каквото и да правим, вие и аз, ще го правим като част от моето разследване. И ще докладвам всичко, в пълни подробности, на адмирала.
— Връзвате си гащите.
— И още как — потвърди Дуарте. — Вие би трябвало да сторите същото.
— Тъй вярно — отвърна Алекс.
Фермин го нямаше в чакалнята, когато си тръгна, затова Алекс излезе и хвана една от движещите се пътеки в източна посока, към квартирите на военнослужещите. Чувстваше се леко замаян, сякаш твърде дълго е карал на разреден кислород.
Флотът винаги бе нещото в живота му, което не се променяше. Неизменният фактор. Връзката му с него може да се менеше. Той си бе изкарал службата, беше се уволнил, но тези промени засягаха само него. Неговият живот, неговата крехкост, смъртност и непостоянство. Мисълта, че самият флот може да е уязвим, че марсианското правителство би могло да се разклати или да рухне, бе все едно да му кажат, че слънцето може да угасне. Ако това не бе стабилно, значи нищо не беше.
Така че може би нищо не беше.
Квартирата на Карло Хендерсън-Чарлз се намираше в една редица с още сто като нея, оскъдна и спартанска. На сиво-зелената врата нямаше друго, което да я идентифицира, освен номера. Нямаше цветя в сандъчето, само суха пръст. Алекс натисна звънеца. Когато реши да почука, вратата се отвори пред юмрука му. Той чу някой да мърмори ядосано под нос. Не. Не беше човек. Рециклаторите работеха на високи обороти, пречиствайки въздуха. Той долови мирис на кордит и нещо като смрад на гнило месо.
Тялото лежеше на кухненската маса в униформения си комбинезон. Кръвта се бе събрала под стола и бе опръскала стените и тавана. Пистолетът още висеше в безжизнената десница. Алекс нададе кашлящ смях, в който се смесваха неверие и отчаяние, а после извади ръчния си терминал и се обади на военната полиция.
— А после какво стана? — попита Боби.
— Ти какво мислиш? Дойдоха военните полицаи.
Лобито на хотела бе декорирано в алено и златно. Една стенна чешма ромолеше и бълбукаше между кушетките, създавайки им нещо като уединение. Алекс отпи от джина си с тоник. Алкохолът пареше малко. Боби притисна юмруци към устните си и се намръщи. Изглеждаше съвсем здрава за човек, който е бил измъчван и гърмян, но все още малко крехка като за Боби. Превръзките върху огнестрелните рани от лявата ѝ страна образуваха странна издутина под блузата, но нищо повече.
— Разпитваха те? — каза тя, почти без да вложи въпросителна интонация в думите.
— Близо осем часа. Но Дуарте ми осигури желязно алиби, затова не съм в затвора.
— Дребни услуги. Ами приятелят ти? Фермин?
— Явно терминалът му не е свързан към мрежата. Не знам дали той е убил човека, или който е убил човека, е убил и него, или… нещо друго. Не знам нищичко. — Той отпи пак, този път по-голяма глътка. — Май не ме бива за тази работа с разследванията.
— И аз не съм кой знае колко по-добра — призна Боби. — Общо взето, само друсам дърветата и гледам какво ще падне от тях. Засега единственото, в което съм сигурна, е, че става нещо.
— И че хората са готови да се избиват заради него — допълни Алекс.