— А сега, когато се намеси военната полиция, ще запечатат разследването, все едно е опасен ядрен реактор. Няма да мога да свърша и едно скапано нещо.
— Изглежда, аматьорските ни детективски игри приключиха — съгласи се Алекс. — Впрочем, бих могъл да поразпитам още.
— Ти направи повече от достатъчно — каза Боби. — Изобщо не трябваше да те замесвам в тази работа. Просто не ми е приятно да разочаровам старата дама.
— Уважавам това. И все пак ми се иска да знам какво става.
— На мен също.
Алекс довърши питието си и кубчетата лед изтракаха в зъбите му. Усещаше приятна топлина в корема. Погледна към Боби и видя, че тя също го гледа.
— Знаеш ли — изрече той бавно, — само защото всичко тук е затворено, това не означава, че всичко навсякъде е затворено.
Боби премигна. Свиването на рамене бе необвързващо, но в очите ѝ се бе появил блясък.
— Мислиш си за онзи затънтен астероид, за който питаше Холдън?
— Ти имаш кораб. Тук и бездруго няма какво да правим — изтъкна Алекс. — А онова ми прилича на нещо, което бихме могли да свършим.
— И ако някой стреля по нас, поне ще го видим — добави Боби и в безгрижното ѝ държане се долови нещо като въодушевление. А може би просто алкохолът и перспективата да се озове пак в пилотското кресло караше Алекс да вижда каквото му се искаше.
— Можем да отскочим — настоя той. — Да хвърлим едно око. Вероятно няма нищо.
18.
Холдън
Строителната сфера на станция Тихо блестеше около Холдън по-ярко от звезди. Кораби във всякакви стадии на разглобяване висяха в доковете си, „Росинант“ бе само един от многото. Други бяха в центъра, чакаха разрешение за излизане. Искрите на заваръчните апарати и белите облаци на маневрените двигатели ту се появяваха, ту изчезваха като светулки. Единственият звук, който чуваше, бе собственото му дишане, единствената миризма — прекалено чистият дъх на бутилиран въздух. Мръсният зелено-сив скафандър имаше на единия си ръкав оранжева щампа СИГУРНОСТ ТИХО, а пушката в ръката му бе от оръжейния шкаф на Фред.
Охраната на станцията бе вдигната под тревога, Дръмър и отрядите ѝ се наблюдаваха взаимно с предположението — и Холдън болезнено съзнаваше, че това не е нищо повече от предположение, — че ако сред тях има дисидентска фракция, тя ще е по-малобройна от верните на Фред. При излизането им от шлюза Холдън бе включил охранителната система. Тя маркира малко над хиляда възможни места за криещи се снайперисти. Той я изключи пак.
Фред се носеше пред него, привързан към яркожълт спасителен механобот. Аварийният комплект приличаше на голяма раница, окачена на раменете на механобота. От лявата му страна излетя струя бял газ и Фред се понесе елегантно надясно. За момент мозъкът на Холдън възприе десетките товарни контейнери, струпани в празното пространство извън големите складови площадки, като намиращи се под тях, все едно двамата с Фред се гмуркаха в необятно безвъздушно море; после възприятието му се преобърна и той се издигаше към тях с краката нагоре. Включи отново лицевия си дисплей, като смени приоритетите му, и един от контейнерите се оцвети в зелено. Тяхната цел. Затворът на Моника Стюарт, или пък гробът ѝ.
— Как се справяш там отзад? — попита Фред в ухото му.
— Всичко е наред — отвърна Холдън, после сви раздразнено устни и включи микрофона си. — Всичко е наред, само дето това не е обичайният ми скафандър. Всички контролни уреди тук са някак сбъркани.
— Ще ти спаси живота, ако почнат да стрелят по нас.
— Да, освен ако не са добри в тази работа.
— Можем да се надяваме, че не са — каза Фред. — Приготви се. Захождам.
Когато установиха точния контейнер, Холдън бе решил, че ще пратят механобот, ще го издърпат на някоя площадка и ще го отворят. Не се бе замислил за възможността да е миниран, докато Фред не я изтъкна. Данните на контейнера сочеха, че чака да бъде взет, но полето, където пишеше за кой кораб е определен, бе нечетливо. Картината, предавана от камерата на Моника, не показваше нищо, освен входната врата. Не можеха да знаят дали не седи върху цистерни с ацетилен и кислород, свързани към електрическата верига на прихващащите скоби. Това, което знаеха със сигурност, бе, че вратата е залостена и запечатана. Но дори тя можеше да е свързана към някакъв спусък. Най-малко рискованият вариант, според Фред, бе да пробият дупка във видимата част на вратата и да пратят вътре някого да погледне. А единственият, на когото бе сигурен, че може да се довери, бе Холдън.
Фред се позиционира пред вратата на контейнера и огромната ръка на механобота посегна зад гърба му да откачи аварийния комплект. Фред го разопакова с такава бързина и ефикасност, сякаш го правеше непрекъснато. Тънкият пластмасов резервен шлюз, горелка за еднократна употреба, два резервни скафандъра, авариен маяк и малка, запечатана аптечка бяха наредени във вакуума около него, сякаш окачени на местата си. Холдън бе прекарал достатъчно години във влачене на лед, за да се възхити колко малко се поклащаше всеки от предметите.