— Пожелай ми късмет — каза Фред.
— Не се взривявай — отвърна Холдън. Кискането на Фред секна по средата, когато той изключи микрофона си, и ръцете на механобота се раздвижиха с хирургическа бързина и прецизност. Горелката запламтя, режейки метала, следвана от впръсквач на изолираща пяна, за да попречи на въздуха вътре да излети. Холдън отвори канал към лабораторията и картината, предавана от камерата на Моника. Там грееше ярка като звезда точка.
— Имаме потвърждение — съобщи той. — Това е правилният контейнер.
— Видях — отвърна Фред и довърши рязането. Залепи въздушния шлюз върху белега, като го притисна към повърхността, а после отвори външния цип. — Твой ред е.
Холдън тръгна напред. Фред протегна грамадната трипръста щипка на механобота и Холдън му подаде пушката, а после взе аптечката и резервния скафандър.
— Ако нещо ти се стори подозрително, излизай — посъветва го Фред. — Ще рискуваме с истински сапьор.
— Само ще надникна — каза Холдън.
— Да бе, да — промърмори Фред. Ъгълът на лицевото стъкло пречеше да се види усмивката му, но Холдън я долови в гласа. Той придърпа външната обвивка на шлюза около себе си, запечата я, наду мехура и отвори вътрешния цип. Разрезът представляваше квадрат, метър на метър, черни следи от горелката с бежова пяна между тях. Холдън опря крак в здравата част на вратата, залепи магнитния си ботуш и ритна. Пяната се начупи и отрязаното парче влетя в контейнера. Оттам бликна приглушена масленожълта светлина.
Моника Стюарт лежеше вързана към едно противоускорително кресло. Очите ѝ бяха отворени, но мътни, устата ѝ висеше отпуснато. Едно порязване на бузата ѝ бе покрито с черна коричка съсирена кръв. Към стената бе прикрепен евтин медицински автомат и една тръбичка се протягаше от него към шията ѝ като каишка. Май нямаше нищо друго. Във всеки случай нищо с голяма табела ВНИМАНИЕ, ЕКСПЛОЗИВИ.
Когато Холдън хвана края на противоускорителното кресло, то се завъртя на осите си. Очите ѝ се взряха в неговите и му се стори, че зърна в тях искрица емоция — объркване и може би облекчение. Той извади нежно иглата от шията ѝ. Пръсна бистра течност, която затанцува на мехурчета във въздуха. Холдън разпечата резервния медицински комплект и го прикрепи към ръката ѝ. След четирийсет дълги секунди апаратът докладва, че тя изглежда упоена, но състоянието ѝ е стабилно, и попита Холдън дали иска да се намеси.
— Как върви там вътре? — обади се Фред и този път Холдън се сети да включи микрофона.
— Намерих я.
Три часа по-късно бяха в лазарета на Тихо. Стаята бе изолирана, отвън стояха четирима стражи и всички мрежови връзки с апартамента бяха физически изключени. Другите три легла бяха празни — ако е имало пациенти в тях, бяха ги пренасочили другаде. Това бе наполовина стая за възстановяване, наполовина арест с осигурена защита и Холдън можеше само да се зачуди дали Моника разбира колко от тази сигурност е само театър.
— Не беше забавно — отбеляза Моника.
— Знам — каза Холдън. — Доста неща преживя.
— Така е. — Думите ѝ звучаха завалено, сякаш е пияна, но в очите ѝ имаше същата острота и съсредоточеност, които Холдън бе свикнал да вижда там.
Фред, застанал до долния край на леглото, скръсти ръце.
— Съжалявам, Моника, но ще трябва да ти задам някои въпроси.
Усмивката стигна до очите ѝ.
— Обикновено е обратното.
— Да, но обикновено аз не отговарям. Надявам се, че ти ще отговориш.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Добре. Какво те интересува?
— Ами, да започнем с това как се озова в онзи контейнер — каза Фред.
Тя сви рамене и движението, изглежда, ѝ причини болка.
— Няма кой знае какво за разправяне. Бях в квартирата си и вратата се отвори. Влязоха двама. Пратих алармен сигнал на сигурността, пищях много и се опитах да им се измъкна. Но те ми пръснаха нещо в лицето и загубих съзнание.
— Вратата се отвори — повтори Фред. — Не си я отворила ти.
— Не.
Изражението на Фред не се промени, но на Холдън му се стори, че раменете му сякаш се превиха под някаква тежест.
— Продължавай.
— Свестих се, докато ме слагаха в противоускорителното кресло. Не можех да се движа много — обясни Моника, — но успях да си включа камерата.