— Холдън?
Офисът на сигурността около него бе празен. Фред го бе опразнил за своя „лична употреба“ — тоест като център на частното си разследване за това колко дълбоко е бил компрометиран. Служителите по сигурността, покрай които Холдън бе минал на идване, изглеждаха смутени, че са ги изхвърлили от собствените им офиси, но никой не бе направил възражение. Или поне той не чу такова нещо.
Фред стоеше на входа на късия коридор, водещ към стаите за разпити. Беше в цивилни дрехи с хубава кройка. Рядка бяла четина покриваше брадичката и бузите му, а очите му бяха кървясали и жълти като стара слонова кост. Гръбнакът му обаче бе изправен, а държанието — рязко.
— Чу ли нещо? — попита Холдън.
— Говорих с един мой сътрудник, когото познавам отдавна. Светлинното забавяне винаги прави тези неща болезнено мудни, но… вече добих по-ясна представа с какво си имам работа. Все е някакво начало.
— Можеш ли да му вярваш?
Усмивката на Фред бе уморена.
— Ако Андерсън Доус е срещу мен, прецакан съм, каквото и да правя.
— Добре — кимна Холдън. — И откъде започваме?
— Ако мога да те отмъкна за няколко минути — каза Фред и посочи към стаите за разпити.
— Искаш да ме разпиташ?
— По-скоро да те използвам като реквизит в една малка пиеска, която поставям.
— Сериозно?
— Ако се получи, ще ни спести време.
Холдън стана.
— Ами ако не се получи?
— Тогава няма.
— Бива.
Стаята за разпити бе гола, студена и недружелюбна. Стоманена маса, завинтена към пода, делеше единствената табуретка от три омекотени с гел кресла. Моника вече седеше в едното. Резката на лицето ѝ изглеждаше далеч по-добре — малко повече от дълъг червен шев. Без грим изглеждаше по-сурова. По-стара. Отиваше ѝ. Фред посочи на Холдън табуретката, после седна по средата.
— Просто изглеждай сериозен и остави говоренето на мен.
Холдън улови погледа на Моника и вдигна вежди. „Какво е това?“ Тя му отправи тънка усмивка. „Предполагам, ще разберем.“
Вратата се отвори и влезе Дръмър. Следваше я Сакай. Погледът на главния инженер се стрелна от Холдън към Моника и обратно. Дръмър го заведе до свободния стол.
— Благодаря — каза Фред. Дръмър кимна и излезе сковано от стаята. Може би беше бясна, че я държат настрани от ставащото. Или пък причината бе друга. Сега Холдън разбираше как подобно нещо може бързо да доведе до опустошителна параноя.
Фред въздъхна. Когато заговори, гласът му бе мек и топъл като бархет.
— Е, мисля, че знаеш за какво става дума.
Сакай отвори уста, затвори я. А после сякаш някаква маска падна от лицето му. Чертите му се изкривиха в безгранична пламтяща омраза.
— Знаеш ли какво? — избухна Сакай. — Върви се шибай.
Фред седеше неподвижно, с вцепенено лице. Сякаш изобщо не бе чул думите. Сакай стисна зъби и се намръщи на тази тишина, докато напрежението се трупаше в него и накрая стана неудържимо.
— Вие, надменни шибани земляни! Всички до един! Домъкнали сте се тук в Пояса да водите бедните мършави към спасението? За такива ли се мислите? Имате ли някаква шибана представа колко покровителствено се държите? Всичките. Всичките! Поясът няма нужда от земни кучки като вас да ни спасяват. Ние сами се спасяваме, а вие, боклуци скапани, можете да платите сметката, нали?
Холдън усети как в гърдите му се надига гняв, но гласът на Фред бе тих и спокоен.
— Значи казваш, че те отвращавам, защото съм от Земята. Правилно ли разбрах?
Сакай се облегна в стола си, овладя се, после се извърна и плю на палубата. Фред пак зачака, но този път Сакай остави мълчанието да се проточи. След малко Фред сви рамене, въздъхна и се изправи. Когато се приведе напред и удари Сакай, движението бе толкова простичко и небрежно, че Холдън дори не се шокира, преди Сакай да падне. Кръв шурна от устната на инженера.
— Пожертвах живота си и живота на хора, на които държа далеч повече от теб, за да браня и защитавам Пояса — изръмжа Фред. — И не съм в настроение да търпя някакво си самонадеяно терористично лайно да ми разправя противното.
— Не ме е страх от теб — заяви Сакай с глас, който ясно показваше на Холдън, че е дяволски уплашен. Дори самият Холдън бе малко обезпокоен. Беше виждал Фред Джонсън ядосан и преди, но накалената до бяло ярост, излъчваща се от него сега, бе нещо съвсем различно. Очите на Фред не трепваха. Това бе мъжът, който е предвождал армии и е избил хиляди хора. Убиецът. Сакай се сви под безжалостния му поглед, сякаш бе физически удар.