— Дръмър!
Шефката на сигурността отвори вратата и влезе. Ако бе изненадана, това не пролича на лицето ѝ. Фред дори не я погледна.
— Госпожо Дръмър, заведете това лайно в карцера. Сложете го в изолатор и се погрижете да получава достатъчно храна и вода, за да не умре. Никой да не влиза и да не излиза. И искам пълен отчет за пребиваването му на станцията. С кого е говорил. С кого си е разменял съобщения. Колко често е срал. Всичко да бъде анализирано.
— Слушам, сър — отвърна Дръмър. Помълча малко, после попита: — Да отменя ли извънредното положение?
— Не — каза Фред.
— Слушам, сър — повтори Дръмър, после помогна на Сакай да стане и го изведе през вратата. Холдън прочисти гърло.
— Трябва да проверим повторно цялата свършена работа по „Росинант“ — заяви той, — защото за нищо на света няма да летя на кораб, чиято сигурност е инспектирана от този.
Моника подсвирна тихо.
— Разколническа фракция на СВП? — подхвърли тя. — Е, няма да е първият случай, когато някой революционен лидер е взет на мушка от екстремистко крило на собствените си хора.
— Така е — съгласи се Фред. — Но ме тревожи, че се чувстват достатъчно уверени, за да не си крият картите.
19.
Наоми
Бирата беше варена в казан: ароматна и пенлива, с лек гъбичен послевкус, тъй като хмелът бе смесен с изкуствено създадени гъби. Карал печеше на котлона куса: тънки безквасни питки с много брашнена запръжка и лук. Син, Наоми и един нов човек на име Мирал деляха въздуха с Карал и печката, така че рециклаторите трябваше да работят на почти пълна мощност. Горещината и миризмите, близостта на телата и приятната отпуснатост от алкохола я караха да се чувства все едно се е върнала назад във времето. Сякаш ако отвореше вратата, оттатък нямаше да са мръсните докове на станция Церера, а корабът на Року, летящ към следващата си цел.
— Та значи Джоузи… — поде Син и махна с грамадната си ръка. Млъкна и се обърна намръщено към Наоми. — Kennst Джоузи?
— Помня го кой е — отвърна Наоми.
— Добре, та значи Джоузи си отваря кантора там, sa sa? Почва да таксува земляните да минават по коридора. Нарича го… — Син щракна три пъти с пръсти, мъчейки си да си спомни солта на историята. — Нарича го общинска платена магистрала. Магистрала!
— И колко продължи това? — полюбопитства Наоми.
— Достатъчно, за да ни се наложи да се махнем от станцията, преди сигурността да ни е спипала — рече ухилено Син. После изтрезня. — Ама това беше преди.
— Преди — съгласи се Наоми и надигна чашата си. — Всичко се промени след Ерос.
— Всичко се промени, след като ония шибаняци гръмнаха „Кент“ — обади се Мирал и присви очи срещу Наоми, сякаш искаше да каже: „Това беше твоят кораб, нали?“. Още една подкана към нея да разкаже своите истории.
Тя се приведе леко напред, скривайки се зад косата си.
— Всичко се промени след базата Метис. Всичко се промени след станция Андерсън. Всичко се промени след Терион Док. Всичко се промени след всичко.
— Ez maldecido igaz — кимна Син. — Всичко се промени след всичко.
Карал вдигна очи. На лицето му бе изписана смесица от другарски чувства и съжаление, която означаваше: „Всичко се промени след «Гамара»“.
Наоми му отвърна с усмивка. Така си беше и тя също съжаляваше. Да е тук, с тези мъже, предизвикваше някаква носталгия, която се просмукваше във всичко. Всички те биха искали тя да разкаже историите си — как е била на Ерос, как е минала с първия кораб през портала, как е пътувала до първата колония на новите светове. Син и Карал не желаеха да я молят, затова новият следваше техния пример. Ала тя си мълчеше.
Филип спеше в съседната стая, свит на кравай и затворил очи, макар и не с блаженото спокойствие на бебе. Останалите от клетката се намираха в други убежища. Малките групи не привличаха толкова внимание и дори да загубеха някоя от тях, останалите можеха да продължат. Не че някой го бе изрекъл на глас. Стратегията ѝ изглеждаше едновременно позната и чужда, като любима стара песен, която чуваш отново, години след като си я забравил. Карал грабна кусата от котлона и я завъртя на върховете на пръстите си. Наоми протегна ръка и той сложи питката върху дланта ѝ. Пръстите им се докоснаха. Простата физическа близост на близката дружба. На семейството. Някога това бе вярно и фактът, че вече не е толкова вярно, се приемаше, защото всички знаеха, че сега не е както някога. Откакто бе пристигнала, всички внимаваха разговорът да не се отклони към нещо, което да подчертае бездната, зейнала между тях през годините, докато нея я нямаше.