Ето защо, когато тя нарушеше негласната договорка, те щяха да знаят, че го прави по свое желание. И колкото и да не ѝ се искаше да разваля този крехък момент, единственото по-лошо от това да говори бе да остави нещата неизречени.
— Филип изглежда добре — каза тя, сякаш в думите нямаше никакво скрито значение. Захапа питката и запръжката и лукът заляха езика и носоглътката ѝ със солено, сладко и горчиво. Тя продължи да говори с пълна уста. — Пораснал е.
— Да — съгласи се предпазливо Син.
Наоми имаше чувството, че всички години на скръб и гняв, загуба и предателство са заседнали в гърлото ѝ. Усмихна се. Гласът ѝ не трепна.
— Как се справя той?
Погледът, който Син хвърли на Карал, бе бърз, почти незабележим. Вече се намираха на опасна територия. Тя не знаеше дали се опитват да защитят нея от истината, или Филип и Марко от нея. Или просто не искаха да се забъркват в драмата, включваща стария ѝ любовник и сина им.
— Филипито е добре — каза Карал. — Умно момче и съсредоточено. Ser съсредоточено. Марко се грижеше за него. Пазеше го. Гледаше да го държи в безопасност.
— Поне доколкото някой от нас може да е в безопасност — добави Мирал, опитвайки се да придаде лекота на думите. Върху лицето му бе изписано жадно любопитство. Него го нямаше още, когато Наоми и Марко бяха заедно. Когато останалите разговаряха, сякаш Мирал не чуваше половината думи.
— Que a mí? — попита Наоми.
— Всички му казвахме истината — увери я Карал и в гласа му се промъкна твърдост. — Няма да лъжем един от нашите.
Син се изкашля. Изгледа я косо като гузно куче.
— Когато стана достатъчно голям да задава въпроси, Марко му обясни, че нещата загрубели. Много загрубели. Майка му трябвало да се оттегли. Да си събере ellas kappa.
— Аха — кимна Наоми. Значи такава бе нейната история. Тя се бе оказала прекалено чувствителна. Прекалено слаба. От гледната точка на Марко това може би дори изглеждаше вярно.
Но какво ли е било за него да види каква е станала после? Старши офицер на „Росинант“, оцеляла от станция Ерос, пътешественичка до новите светове. Погледнато от тази страна, „нещата са загрубели“ звучеше странно. Освен ако не означаваше, че просто не е обичала сина си достатъчно, за да остане. Освен ако не бе избягала именно от него.
— Филипито е стабилен — успокои я Син. — Гордей се с него.
— Разбира се — отвърна Наоми.
— Е — обади се Мирал, мъчейки се безуспешно да звучи небрежно. — Ти пътуваш с Джеймс Холдън, а? Как е?
— Сигурна работа. Без изгледи за повишение — каза Наоми и Син се засмя. След секунди Мирал се присъедини тъжно към него. Само Карал мълчеше, но може би защото се бе съсредоточил върху котлона.
Ръчният терминал на Наоми изписука. Тя го вдигна. Още две съобщения от Джим. Пръстът ѝ бе на сантиметър от бутона за приемане. Само няколко леки движения я деляха от гласа му и тази мисъл я привличаше като магнит. Да го чуе сега, пък макар и на запис, щеше да е като да си вземе дълъг душ с чиста вода. Тя премести съобщенията на опашката за изчакване. Скоро щеше да ги прослуша всичките. Но ако започнеше сега, нямаше да спре, а още не бе свършила с работата си. Така че прати искане за връзка с адреса, който ѝ бе дал представителят на „Експорти Външен ръб“. След няколко секунди връзката оживя, а червената рамка показваше, че каналът е сигурен.
— Госпожо Нагата — каза младежът. — С какво мога да ви помогна днес?
— Чакам кораба — отвърна тя. — Трябва да знам какво е положението.
Очите на мъжа се разфокусираха за момент, после усмивката му стана по-остра.
— Чакаме прехвърлянето да бъде отразено в регистъра на базата, госпожо.
— Значи плащането е извършено?
— Да. Ако желаете, можете да го вземете веднага, но моля да имате предвид, че няма да получите разрешение за излитане преди промяната в регистъра.
— Разбрано — каза тя и стана. — Къде е?
— Шести док, деветнайсето място, госпожо. Искате ли наш представител да присъства на предаването?
— Не — отказа тя. — Просто оставете ключа на таблото, оттам нататък ще се оправим.
— Разбира се. За нас беше удоволствие.
— За мен също — каза Наоми. — Хубав ден.
Тя прекъсна връзката. Син и Мирал вече събираха малкото си вещи. Карал грабна последната куса от котлона с една ръка, а с другата го изключи от контакта. Нямаше нужда да им казва да съобщят на другите. Син вече излизаше. Макар да нямаше промяна, въздухът в стаята изведнъж ѝ се стори прекалено задушен, топлината от котлона и телата им — прекалено потискаща. Наоми пристъпи през вратата.