— Време е — каза тя тихо. Спомни си всички телевизионни драми и филми, в които майка буди детето си за училище. Никога нямаше да е по-близо до този момент, отколкото сега, и независимо какво ѝ говореше разумът, тя му се наслаждаваше. — Филип. Можем да вървим.
Очите му се отвориха и за момент останаха сънливи и унесени. Изглеждаше объркан. Уязвим. Млад. А после се съсредоточи и стана отново себе си. Новото себе си. Онова, което тя не познаваше.
Отвориха входната врата и излязоха в коридора. Хладният бриз от въртенето лъхаше на влага и озон. Наоми още държеше в ръка полуизядената си куса. Отхапа пак от нея, но питката бе изстинала и плънката се слепваше. Наоми я хвърли в рециклатора и се помъчи да не вижда в това някаква метафора.
Грамадната фигура на Син изникна на вратата, лицето му бе намръщено както обикновено. Изглеждаше по-стар. По-суров. Липсваше ѝ някогашният Син, от времето, когато бяха млади. Липсваше ѝ някогашната тя.
— Готова ли си, Кокалче? — попита Син.
— И още как — отвърна Наоми и той я изгледа изпитателно. Може би чуваше в думите ѝ нещо повече от потвърждението.
Корабът бе прост транспортен катер, толкова малък, че прикрепващите скоби сякаш щяха да смачкат потъмнения му корпус. Нямаше ъпстейнов двигател, така че по-голямата част от трюма щеше да е заета от гориво. Щяха да летят с реактивна тяга и дори тогава през значителна част от пътя щяха да се носят по инерция. Беше само с една идея по-добре от скафандър и куп резервни бутилки въздух, но щеше да свърши работа. Наоми го бе купила на цени за спасено имущество, като пренасочи пари от дела си в „Росинант“ през две анонимни сметки, едната на Луната, другата на Ганимед. Окончателният собственик по документи бе Кооперация за намаляване на риска „Едуард Слайт“ — компания, която не бе съществувала, преди да се появи във формулярите за регистрация, и щеше да изчезне пак, щом се отърват от кораба. Опознавателният код щеше да го показва като „Чецемока“. Общо взето, корабът представляваше около половината от всичко, което Наоми можеше да нарече свое, а името ѝ не присъстваше в нито един от документите.
Струваше ѝ се недостатъчно. Струваше ѝ се прекалено. Дори сама не знаеше какво ѝ се струва.
Филип чакаше на площадката до стълбата, затова тя също спря там. Син, Карал и Мирал стояха достатъчно встрани, за да им дадат нещо като уединение. Докът бе под наем и един брояч с червени цифри на стената отчиташе колко минути остават по договор, преди да се смени собственикът. Метално-керамичните стени имаха мътния вид на изолационно покритие, рушащо се от постоянната космическа радиация. Въздухът вонеше на смазка. Някой бе оставил стар афиш на стената, разцепеният кръг на СВП, образуван от една полусфера на Марс и една на Земята. Не просто СВП, а войнствен СВП.
Някога това бяха нейните хора.
Другите пристигнаха. Джоузи и Стария Санди. Крилатия, както и да бе истинското му име. Една дебелолика жена с тъжни очи и липсващ зъб, която Наоми не бе виждала преди. Мъж с бръсната глава и мрежа от червени белези, покрили тъмната кожа на скалпа му, който куцаше от незараснала рана на крака. И други. Всеки от тях кимаше на Филип на минаване, а на лицата им бе изписана смесица от уважение и снизходителност. Всички те го познаваха по-добре от нея. Всички те щяха да заминат с него, когато си тръгнеше. По всяко друго време болката зад гръдната ѝ кост би я обезпокоила. Но сега тя знаеше от какво е.
В очите ѝ напираха сълзи, но Наоми ги преглътна. Прехапа си езика, за да ги спре да потекат.
— Всичко наред ли е? — попита Филип.
Тя се засмя и сърцето ѝ се сви още повече.
— Достатъчно наред. Веднага щом регистърът се обнови, можем да подадем летателен план и да потегляме.
— Хубаво.
— Имаш ли минутка?
Той я стрелна с поглед, а в очите му просветна нещо като тревога. Миг по-късно кимна и посочи с брадичка към ъгъла. Тръгнаха заедно и другите им направиха път. Сърцето на Наоми туптеше, сякаш е в опасност. Тя усещаше пулса в гърлото си.
При стената на дока спря. Филип се обърна към нея. Споменът за него като бебе, беззъбо и вкопчено в пръста ѝ с усмивка на непогрешима гордост, нахлу неудържимо в съзнанието ѝ и ѝ трябваше един момент да го изтласка.
— Радвам се, че те видях — каза тя.
За кратко ѝ се стори, че няма да получи отговор, но после той произнесе:
— Аз също.
— Корабът — продължи Наоми. — Когато свършим, е твой, какво ще кажеш?
Филип се озърна през рамо към площадката.
— Мой ли?
— Искам да го вземеш. Препродай го, задръж парите. Или пък си го остави, ако искаш. Но е твой. На никого друг.