Той наклони глава настрани.
— Ти няма ли да дойдеш с нас?
— Не съм тук, за да влизам пак в организацията — отвърна тя и въздъхна. — Дойдох, защото той каза, че си в беда. Дойдох заради теб. Каквото и да прави той, където и да те праща, аз не мога да съм част от това. Преди не можех. И сега не мога.
В продължение на няколко дълги секунди Филип не помръдна. Гърлото ѝ бе свито и тя сякаш не можеше да вдиша.
— Разбирам — промълви накрая синът ѝ. Синът, когото пак изоставяше. Който се връщаше при Марко и всичко, което представляваше той.
— Баща ти не е добър човек — каза Наоми. Думите сами се изляха от нея. — Знам, че го обичаш. Аз също го обичах някога, но той не е…
— Няма нужда да се оправдаваш — прекъсна я Филип. — Направила си го заради нас и съм ти благодарен. Щом не искаш да сториш нищо повече, това е разочароващо, но той ме предупреди, че може да стане така.
— Можеш да дойдеш с мен. — Нямаше намерение да го казва, но докато го изричаше, вложи цялата си душа. — Корабът, на който работя, има нужда от екипаж. Независими сме и сме добре запасени. Ела на някое пътуване с мен, а? Да… да се опознаем?
За първи път сдържаността на сина ѝ се пропука. Между веждите му се появиха три тънки бръчици и той се усмихна някак смутено или със съжаление.
— В момента съм малко зает — отвърна.
Искаше ѝ се да го моли. Искаше ѝ се да го грабне и да го отнесе. Искаше ѝ се да си го върне. Болката, че не може да го има, бе непоносима.
— Тогава може би след това — предложи тя. — Когато поискаш, само кажи. На „Росинант“ има място за теб.
„Ако Марко ти позволи — помисли си, но не го изрече. — Ако не те нарани, за да накаже мен.“ А миг по-късно: „Боже, неловко ще е да обясня това на Джим“.
— Може би след това — кимна Филип. Протегна ръка и двамата се хванаха за кратко за китките. Той се извърна пръв и се отдалечи, с ръце в джобовете.
Чувството за загуба бе безбрежно като океан. Подсилено от факта, че загубата не ставаше в момента. Беше ставала всеки ден, откакто тя си тръгна. Всеки ден, през който бе живяла избрания от нея живот вместо онзи, предначертан ѝ от Марко. Сега я болеше толкова силно само защото усещаше крайния резултат от всички онези дни и трагедията в него.
Не видя Син и Карал да се приближават, докато не се озоваха до нея. Избърса очи с длан, ядосана, смутена и обзета от страх, че някоя мила дума ще разбие остатъците от самообладанието ѝ. Мила дума, или пък жестока.
— Ей, Кокалче — рече Син. Обикновено тътнещият му като свлачище глас беше тих и нежен. — Няма ли шанс да kommt mit? Филипито си го бива. Знай, че в момента е напрегнат и изнервен, ама още е на мисия. Когато не кара стадо, може да е забавен. Пък и мил.
— Имах си причини да замина — отвърна Наоми, усещайки думите си глухи, завалени и верни. — Те не са се променили.
— Той е твой син — изтъкна Карал и обвинението в гласа му ѝ подейства успокоително, защото знаеше как да му отговори.
— Нали знаеш онези приказки за уловения в капан вълк, който сам си прегризва крака, за да се измъкне? — попита тя. — Това момче е моят крак. Никога няма да съм цяла без него, но ако не се освободя, лошо ми се пише.
Син се усмихна и тя видя тъгата в очите му. Нещо в нея се отпусна. Беше се свършило. Бе приключила с работата си. Сега искаше единствено да изслуша всяко съобщение, пратено ѝ от Джим, и да намери най-бързия възможен транспорт обратно до Тихо. Беше готова да се върне у дома.
Син разпери ръце и тя за последен път пристъпи в обятията му. Едрият мъж я прегърна и тя опря глава на рамото му. Каза нещо неприлично и Син се изкиска. Миришеше на пот и тамян.
— Ех, Кокалче — издудна Син. — Не трябваше да става така. Suis désolé, ясно?
Прегръдката му се стегна, притисна ръцете ѝ към тялото. Той се наклони назад и я повдигна от палубата. Нещо я жилна в бедрото и Карал изкуцука назад, все още с иглата в ръка. Наоми се замята, заби коляно в тялото на Син. Свирепата прегръдка изстискваше въздуха от нея. Тя ухапа Син по рамото, където можеше да го достигне, и усети вкус на кръв. Гласът на великана звучеше тихо и унасящо в ушите ѝ, но Наоми вече не различаваше думите. Вцепененост плъзна по крака ѝ и нагоре към корема. Син сякаш падна с нея в ръцете си, но така и не се удари в земята. Само се преметна назад в пространството, без краката му да се отлепят от палубата.
— Не го прави — прошепна тя, ала гласът ѝ сякаш идеше от много далеч. — Моля те, не го прави.
— Трябва, Кокалче — отвърна Син. — Такъв беше планът, immer и винаги, sa sa? За това беше всичко.