Дойде ѝ една мисъл и после се изплъзна. Тя се опита да забие коляно в чатала му, но вече не бе сигурна къде са ѝ краката. Дишаше гръмко и учестено. Над рамото на Син видя другите да стоят до стълбата към кораба. Нейният кораб. Корабът на Филип. Всички се бяха обърнали да я гледат. Филип беше сред тях, с безизразно лице, вперил очи в нея. Стори ѝ се, че е извикала, но пък може и да си въобразяваше. А после, като угасваща светлина, съзнанието ѝ изключи.
20.
Алекс
Когато Алекс пилотираше — независимо какъв кораб, — имаше момент, в който чувството за тялото му се разпростираше и обхващаше целия съд. Да опознае усещането, когато този конкретен кораб маневрира — как изчезва породената от тягата гравитация, когато двигателят бъде изключен, колко дълго отнема обръщането по средата на пътуването, — всичко това създаваше една дълбока интимност. Не беше рационално, но променяше възприятието на Алекс за самия него. За това кой е. Когато се бе прехвърлил от тежката грамада на преоборудвания в ледовлекач колонизаторски кораб „Кентърбъри“ на бързата фрегата, станала по-късно „Росинант“, имаше чувството, че се е подмладил с двайсет години.
Но дори „Роси“ имаше тонове метал и керамика. Можеше да се върти бързо, но в това движение се криеше тежест. Сила. Да пилотираш състезателния скутер „Рейзърбек“ бе като да си привързан към перце в гръмотевична буря. В кораба нямаше нищо друго, освен мехур с размерите на командния център на „Роси“, вързан към ядрен двигател. Даже машинното представляваше запечатан модул, достъпен само за техниците на док. „Рейзърбек“ не бе от корабите, които се поддържат от екипажа; за това си имаше наемни работници. Двете противоускорителни кресла бяха сбутани едно до друго, а отзад имаше само тоалетна, кухненски шкаф и койка, прекалено малка, за да побере Боби. Нямаше дори система за рециклиране на храната, само за водата и въздуха. Един от маневрените двигатели можеше да завърти кораба два пъти за десет секунди, докато същата енергия би завъртяла „Роси“ на пет градуса за дваж по-дълго време.
Ако пилотирането на „Росинант“ изискваше Алекс да мисли за кораба като за рицарски кон, „Рейзърбек“ молеше за внимание като паленце. Екраните се увиваха около креслата и покриваха стените, запълваха цялото му полезрение със звезди, далечното слънце, вектора и относителната скорост на всеки кораб в радиус от четвърт АЕ. Заливаше го информация за поведението на кораба, все едно машината се фукаше. Въпреки излязлото от мода преди десетилетие предпазно вътрешно покритие, мръсотията и признаците на износване по края на креслата, корабът създаваше усещане за младост. Идеалистичен, безотговорен и малко неконтролируем. Алекс знаеше, че ако отдели достатъчно време да свикне с него, „Роси“ ще му се струва муден и скучен, когато се върне. Но само за малко, каза си той. Докато не привикне отново към него. Тази мисъл му пречеше да се чувства нелоялен. Човек лесно би могъл да се влюби в „Рейзърбек“ само заради мощността и пъргавината му.
Но той не бе създаден за уединение.
— … като общност, Марс е свил колективната дупка на задника си толкова здраво, че изкривява светлината — продължаваше зад него Крисджен Авасарала. — Но конвоят на премиер-министъра най-после излетя. Щом стигне до Луната, надявам се да го накараме да каже нещо, което не е било дъвкано вече от сума ти дипломати, играещи си на „вържи си гащите“. Той поне знае, че има проблем. Да осъзнаеш, че имаш лайна по пръстите, е първата стъпка към измиването на ръцете.
Алекс не бе виждал старицата, откакто бяха на Луната, но можеше да си я представи. Бабешкото ѝ лице и пълните с презрение очи. Тя излъчваше умора и веселие като част от своята безжалостност, и той виждаше, че Боби я харесва. Нещо повече, доверява ѝ се.
— Междувременно, не се забърквай в неприятности. Мъртва не си от полза за никого. А щом онзи идиот Холдън чопли друга нишка от същия възел, един господ знае как ще прецака нещата. Та така. Докладвай, когато можеш.
Записът изцъка и млъкна.
— Е — подхвърли Алекс. — Звучи си същата като винаги.
— Това поне трябва да ѝ го признаеш — съгласи се Боби. — Постоянна е.
Алекс завъртя креслото си, за да погледне назад към нея. Боби караше своето собствено кресло да изглежда малко, въпреки че бе със същите размери като неговото. Скутерът се носеше с лека тяга от три четвърти g. Над два пъти по-голяма от марсианската гравитация, но Боби продължаваше да тренира за пълно g, също както когато бе на служба. Той ѝ бе предложил по-ниска тяга, предвид раните ѝ, но тя просто се изсмя. При все това нямаше нужда да бързат.