— Значи, ти каза, че работиш с нея — рече Алекс, като се опитваше думите му да не прозвучат обвинително. — И каква е разликата между това и да работиш за нея?
Смехът на Боби прозвуча като кашлица.
— Не ми плащат, предполагам.
— Освен кораба.
— И други неща — отбеляза Боби. Гласът ѝ звучеше грижливо приповдигнат по начин, който подсказваше, че се е упражнявала да крие смущението си. — Тя има много начини да ми пробутва някое морковче, когато пожелае. Моята работа всъщност е в службата за подпомагане на ветерани. Това другото…
— Звучи сложно.
— Ами то си е сложно — потвърди Боби. — Но трябва да бъде свършено и аз съм в състояние да го свърша. Това ме кара да се чувствам важна, което не е малко. Но все още ми липсва онова, което бях. Преди.
— Амин — промърмори Алекс. Повдигането на веждите ѝ показа, че е разкрил повече, отколкото е възнамерявал. — Не че не обичам „Роси“. Той е страхотен кораб, а екипажът ми е като семейство. Просто… Не знам. Стигнах до него, след като видях как взривяват много хора, които познавах и донякъде харесвах. Можех да живея и без това.
Изражението на Боби стана спокойно, съсредоточено, отнесено.
— Сънуваш ли го още?
— Да — отвърна провлачено Алекс. Звучеше му като признание. — Ами ти?
— По-рядко отпреди. Но понякога. Общо взето съм се примирила с това.
— Наистина ли?
— Ами, да речем, че по-добре приемам идеята, че никога няма да се примиря с него. Което е горе-долу същото.
— Липсва ли ти да си пехотинец?
— Да. Бях добра в тази работа.
— Не можеш ли да се върнеш?
— Не.
— Мда — промърмори Алекс. — Аз също.
— Флота ли имаш предвид?
— Всичко. Нещата се променят и не се връщат назад.
Въздишката на Боби приличаше на съгласие. Огромната пустота между Марс и Пояса, между тях двамата и далечните звезди бе илюзия, създадена от извитите екрани и хубавите външни камери. Начинът, по който космосът ограничаваше гласовете им, бе по-реален. Те двамата бяха миниатюрно мехурче в море, неизмеримо по-голямо от обикновен океан. Това им позволяваше да дискутират небрежно неща, които Алекс при нормални обстоятелства намираше трудни за обсъждане. Самата Боби бе в онова междинно положение между непозната и член на екипажа, което му позволяваше да ѝ се довери, но да не се чувства длъжен да я пази от мислите и чувствата си. Дните, през които пътуваха от Марс към Унгария, бяха като да седиш в бар и да си бъбриш с някого на по бира.
Той ѝ разказа за страховете си относно романа между Холдън и Наоми, и за пристъпите на паника, които бе изпитал на връщане към Земята от Нова Тера. За случаите, в които бе убивал хора, и кошмарите, които в крайна сметка заместваха чувството за вина. За смъртта на баща си и майка си. За кратката връзка, която бе имал, докато бе във флота, и съжаленията, които още изпитваше за нея.
От своя страна Боби му разказа за семейството си. За братята си, които я обичаха, но явно нямаха никаква представа каква е. За опитите си за романтични срещи, след като бе станала цивилна, и колко зле бяха минали. За случая, в който се бе намесила, за да не позволи на племенника си да се забърка в търговия с наркотици.
Вместо да се опитва да се сгъне на койката, Боби спеше в креслото си. От неизречена солидарност Алекс правеше същото. Това означаваше, че спяха по едно и също време. Лошо за смяна на вахтите, хубаво за дълги криволичещи разговори.
Говореха си за пръстените и протомолекулата, за слуховете, които Боби бе чула за новите метални материали, откривани в лабораториите на Ганимед въз основа на наблюдения на Пръстена и анализ на случилото се на Венера, извършен от марсианските сонди. В дългите часове на дружеско мълчание ядяха приготвените дажби и гледаха как други кораби минават, запътили се по собствени задачи: два търсача на полезни изкопаеми, отправили се към незавладян астероид, малката флотилия, ескортираща марсианския премиер към Луната, ледовлекач, връщащ се към Сатурн да събере лед за станция Церера, за да попълни запасите от кислород и водород, изразходвани, докато хората превръщаха това парче камък в най-голямото пристанище на Пояса. Следящата система генерираше малки точици от данните на идентификаторите им; самите кораби бяха прекалено дребни и прекалено далеч, за да се видят без увеличение. Даже високото албедо на групата Унгария означаваше само, че сензорите я улавяха малко по-лесно. Алекс не би могъл да различи този конкретен сантиметър звездно небе от всеки друг, ако компютърът не му го казваше.
Интимността в „Рейзърбек“ и краткостта на пътуването напомняха за любовна забежка през уикенда, само че без секса. На Алекс му се искаше да се бяха сетили да вземат няколко бутилки вино.