Първият признак, че не са сами, се появи, когато бяха още на няколкостотин хиляди километра от Унгария. Външните сензори на „Рейзърбек“ замигаха и засвяткаха, показанията за близост затанцуваха пред очите му. Алекс махна фалшивите звезди и извика на тяхно място тактическите и сензорните данни.
— Какво има? — попита Боби.
— Освен ако не го тълкувам погрешно, това е моментът, в който един военен кораб би ни казал, че някой там навън ни опипва.
— Целеуказващи лазери?
— Аха — потвърди Алекс и тръпка плъзна по гръбнака му. — Което е мъничко по-провокативно, отколкото бих очаквал.
— Значи там навън има тъмен кораб.
Алекс запрехвърля базите данни и съпоставящите програми, но това беше просто стандартна процедура. Не очакваше да намери нещо и не го намери.
— Няма опознавателен код. Мисля, че открихме „По Кант“. Искам да кажа, при условие че можем да го открием. Хайде просто да видим какво виждаме.
Той пусна сензорно сканиране в десетградусова дъга и включи комуникатора на предаване.
— Хей, вие там. Ние сме частният кораб „Рейзърбек“ от Марс. Нямаше как да не забележим, че ни сочите с пръст. Не искаме неприятности. Ако намерите начин да ми отговорите, това ще ме поуспокои.
„Рейзърбек“ бе състезателен кораб. Играчка на богаташко чедо. За времето, което бе нужно на системите му да идентифицират съда, който ги държеше на мушка, „Роси“ вече щеше да е изровил профила и спецификациите на тъмния кораб и на свой ред да го е прехванал с лазерите, просто като предупреждение. „Рейзърбек“ издаде сигнал, че данните за профила са събрани и се търсят съвпадения. За първи път, откакто бяха напуснали Марс, Алекс изпита силен копнеж по пилотското кресло на „Росинант“.
— Не отговарят — каза Боби.
— Но и не стрелят — добави Алекс. — Докато си мислят, че сме само някакви лудетини, тръгнали на увеселително пътуване, сме в безопасност. Вероятно.
Креслото на Боби изсъска на осите си, когато тя премести тежестта си. Тя също не го вярваше. Моментът се проточи. Алекс отвори пак канала.
— Хей, вие там, неидентифицираният кораб. Ще спра тягата, докато не ми се обадите. Казвам ви го просто за да не стресна някого. Наистина ще съм ви благодарен за някакъв отговор, за да знаем, че всичко е точно. Не искам да ви обидя.
Той изключи двигателя; гравитацията изчезна. Гелът на креслото му го оттласна леко към коланите. Алекс усещаше пулса на шията си. Беше ускорен.
— Решават какво да правят с нас — предположи Боби.
— И аз така мисля.
— Доста време им отнема.
„Рейзърбек“ съобщи за визуално съвпадение, но не с някои от данните, пратени им от Холдън. Корабът, който ги държеше на прицел, не бе някой от колонизаторските съдове, изчезнали при порталите. С осемдесет и девет процентна сигурност това бе марсианска бойна корвета, носеща се с изключени светлини. Зад него Боби видя същото и стигна до същия извод.
— Мамка му — изруга тя.
Завършил сравненията на профила, „Рейзърбек“ се върна към сканирането. Още един пасивен контакт. Ако корветата бе „По Кант“, не беше тук сама. А после още два. И още шест. „Рейзърбек“ избра най-близкия и бодро се зае да търси съответствия на профила му. Алекс инстинктивно посегна да включи отбранителните оръдия. Само дето, разбира се, нямаше такива.
— Може би ще поговорят с нас — каза Боби. Алекс усети по тона ѝ, че не очаква подобно нещо. Той също не очакваше. Половин секунда по-късно „Рейзърбек“ съобщи за два бързо приближаващи се обекта откъм корветата.
Алекс извъртя скутера в обратна на ракетите посока и включи двигателя. Креслото го халоса в гърба. Зад него Боби изпъшка. Извинявайки ѝ се мислено, той вдигна тягата до десет g и скутерът се втурна бясно напред.
Нямаше да е достатъчно.
Колкото и лек да бе „Рейзърбек“, ракетите имаха далеч по-малка маса за ускоряване. И не носеха нещо толкова крехко като човешко тяло. Можеха да развият далеч по-голяма тяга и да преодолеят разстоянието до целта си за броени часове. Той нямаше с какво да ги свали, нито зад какво да се скрие. Нямаше даже товар, който да изхвърли зад себе си с надеждата ракетите да се врежат в него.
Полезрението му започна да се стеснява, потъмня по краищата, а в центъра се напука и през него затанцуваха златни петна. Алекс усети как спринцовките на креслото се забиват в бедрата и шията му и „сокчето“ нахлу във вените му като ледена вода. Сърцето му блъскаше и той се мъчеше да вдиша, но зрението му се избистри. Умът също. Трябваше да помисли. Корабът му бе доста бърз като за кораб, но нищо работа в сравнение с ракетите. Нямаше прикритие, до което би могъл да се добере навреме, а и ако ракетите бяха поне наполовина толкова добри като изстрелялия ги съд, щяха да са в състояние да се наврат право в соплата му, колкото и да се опитваше да се скрие.