Би могъл да побегне, да накара нападателите да се наредят в линия зад него, а после да изхвърли реактора. Освободената ядрена реакция вероятно щеше да погуби поне първия. Може би и повече. Но после щяха да останат да се носят свободно, на милостта на втория залп.
Е, един лош план бе по-добре от никакъв. Пръстите му заиграха по контролните уреди. Разположението им му бе непознато и страхът, че въвежда грешна информация, просто защото не е на собствения си проклет кораб, се забиваше като кол в сърцето му.
Боби изпъшка. Той нямаше достатъчно сили да се обърне към нея. Надяваше се да не пъшка от болка. Високото g не бе полезно за човек, който наскоро е получил сума ти дупки по тялото. Той си каза, че е от иглите, които ѝ вкарваха „сокче“.
Върху екрана му изскочи съобщение от конзолата на Боби. ПРЕМИЕР-МИНИСТЪРЪТ. ОХРАНИТЕЛНИТЕ КОРАБИ.
Както бе натъпкан с медикаменти, паникьосан и с недостатъчен приток на кръв в мозъка, на Алекс му трябваха няколко секунди да осъзнае за какво говори тя. „Рейзърбек“ нямаше отбранителни оръдия, нито прехващащи ракети, но пътуващата към Луната флотилия имаше. Алекс изкара данните върху навигационната система. Нямаше начин да се доберат до марсианските кораби, преди ракетите да ги настигнат, но бе възможно — на косъм — да влязат в обсега на противоракетната им защита. Ако сменеше курса веднага. Ако марсианците разберяха какво става и изстреляха своите ракети почти мигновено. И тягата щеше да е на границата на онова, което можеха да понесат двамата с Боби.
Почти без да мисли, той включи маневрените двигатели и противоускорителните кресла прещракаха, за да се нагласят спрямо новия вектор. Ракетите сякаш рязко се приближиха, коригирайки курса си в съответствие с бъдещото местоположение на скутера. Той прати сигнал за помощ по всички стандартни честоти, като се надяваше човекът от флотилията, който го забележи, да съобразява бързо. Двете сфери — времето до сблъсъка и обсегът на марсианската противоракетна защита — не се пресичаха, но между тях имаше само няколкостотин километра. Само миг при сегашните им относителни скорости. Той превключи на системата за медицински контрол и прехвърли Боби от „сокче“ на животоподдържащ протокол.
„Съжалявам, Боби — помисли си. — Бих те предупредил, ако имах време, но ще трябва да подремнеш, ако искаме да не ти изтече кръвта.“ Видя как жизнените ѝ показатели скочиха рязко, а после спаднаха, кръвното ѝ налягане и телесната ѝ температура се сринаха. Той увеличи тягата до петнайсет g.
Главата го болеше. Надяваше се, че не получава удар, но и така да беше, щеше да е справедливо. Поддържането на петнайсет g бе глупаво, истинско самоубийство. Усещаше как натискът на ребрата изтласква въздуха от гърдите му. Дишането му звучеше като задушаване. Но сферите вече се докосваха. Минутите се точеха. После се появиха бързо движещи се обекти откъм марсианската флотилия. Беше им отнело адски дълго време, но ето че защитите влизаха в действие. Той се опита да набере съобщение, за да предупреди марсианците, че там има още кораби, цяла една тъмна флота. Но не можеше да задържи мисълта достатъчно дълго, че да го прати. Съзнанието му премигваше, все едно цялата вселена работеше на пресекулки.
Засвятка предупреждение на медицинската система и той си помисли, че е за Боби, че старите ѝ рани все пак са се отворили. Но беше за него. Нещо във вътрешностите му се беше скъсало. Той отмени алармата и продължи да гледа как смъртта се приближава.
Нямаше да успеят. Водещата ракета бе прекалено близо. Щеше да унищожи „Рейзърбек“ преди пристигането на спасителите. Не беше ли имал някаква идея за този случай? Нещо…
Изобщо не се усети как смени курса. Пръстите му го направиха. Сферите вече не се докосваха, докато не превключи изчислението за сблъсък да следи втората ракета. В такъв случай, може би. Може би.
Той зачака. Водещата ракета се приближаваше. Пет хиляди километра. Четири хиляди. Той освободи реактора.
Двеста километра…
Смазващият натиск на гравитацията изчезна. „Рейзърбек“, все още носещ се през космоса, спря да ускорява. Зад него водещата ракета изчезна в ядрената пещ на бързо разпадащия се реактор. Втората потрепери и изви, за да избегне разширяващия се облак от свръхнажежен газ, а пред него запламтяха четири светлини, които профучаха по екраните му толкова бързо, че той улови само послеобразите им.