Част от секундата по-късно марсианските противоракетни защити унищожиха гонещото го торпедо, но той вече бе загубил съзнание.
21.
Наоми
— Bist bien, Кокалче? — попита Карал.
Тесният, набързо стъкмен камбуз бе прекалено голям за толкова малък екипаж. Лош дизайн, прахосване на място. Не беше захабен, беше евтин. Тя изгледа Карал иззад завесата на косата си и се усмихна.
— Всичко е точно — каза шеговито. — Como sa?
Карал направи поясния жест за свиване на рамене. Косата му бе посивяла през годините. А също и наболата му брада. Някога бе черна като космоса.
Той я погледна в очите и тя не трепна.
— Имам да ти кажа нещо.
— Няма тайни между нас сега — отвърна Наоми и той се засмя. Тя му се усмихна в отговор. Затворничка, флиртуваща с надзирателя си с надеждата, че някоя добронамерена мисъл в главата му ще ѝ помогне по-късно. Може би щеше.
Това, което я плашеше най-силно, бе колко добре знаеше как да го изиграе. От момента, в който бе дошла в съзнание, говореше, когато хората ѝ говореха, смееше се, когато някой разкажеше виц. Държеше се все едно отвличането ѝ е просто едно от онези неща, които се случват, като да използваш нечии инструменти, без да поискаш разрешение. Преструваше се, че спи. Ядеше колкото можеше да натъпче в свития си стомах. А всички те се отнасяха с нея като с момичето, което бе някога, сякаш можеха да пренебрегнат годините и разликите, да я приемат обратно, като че ли никога не си е тръгвала. Като че ли никога не е била друг човек. Уменията ѝ да крие страха и възмущението си се върнаха толкова бързо, сякаш никога не бе преставала.
Това я караше да се чуди дали пък наистина не бе преставала да ги използва.
— Аз бях един от онези — каза той. — Помагах с Филипито. Грижех се за него.
— Добре.
— Не — поясни Карал. — Преди това. Понякога той беше с мен.
Наоми се усмихна. Беше се опитвала да не си спомня за онези отчаяни дни, след като каза на Марко, че си тръгва. Дните, след като той бе взел Филип. За да защити момчето, така каза. Докато тя овладеела емоциите си. Буца заседна в гърлото ѝ, но тя се усмихна.
— Онези дни. Той е бил при теб?
— Не immer. Но понякога. Hijo се местеше, нали разбираш? Една нощ тук, две там.
Детето ѝ е било предавано между хората, които познаваше. Манипулацията бе гениална. Марко използваше детето си като знак за доверието си към тях и в същото време обрисуваше нея като лудата. Опасната. Гарантираше си, че в тяхното общество ще се говори колко стабилен е той и колко близо е тя до психически срив. Изведнъж Наоми си спомни ярко как Карал надзърна от кухнята, докато тя хълцаше в ръцете на жена му. Суджа, така се казваше. Как ли са му изглеждали тогава нейните сълзи и ругатни.
— Ако си беше траял — рече Наоми, — никога нямаше да разбера. Защо ми го казваш сега?
Карал направи пак жеста за свиване на рамене.
— Нов ден. Ново начало. Опитвам се да изжуля малко стара ръжда.
Тя се опита да разчете върху лицето му дали е вярно, или просто е още една дребна жестокост под форма, която не би могла да разобличи, без да изглежда пак като лудата. Ако се намираше на „Роси“, щеше да разбере. Но тук, сега, балансът между страха, гнева и опитите ѝ да се контролира замъгляваха дреболии като истината. В това бе красотата на замисъла, с който Марко я бе настроил против самата нея. Кажи ѝ, че е прекършена, като средство да я прекършиш — и ето че и петнайсет години по-късно все още действаше.
А после за миг в съзнанието ѝ изникна Еймъс, по-ясен от кораба наоколо. „Няма значение какво става в теб, шефе. Те се интересуват само какво правиш.“ Не знаеше дали е спомен, или умът ѝ търси някакво сигурно местенце в обстановка, в която не можеше да разчита на нищо.
„Ако Еймъс ми е станал мерило за мъдрост, прецакана съм“, помисли си тя и се засмя. Карал се усмихна неуверено.
— Благодаря, че ми го каза направо — рече Наоми. — Ново начало. Да изжулим ръждата.
„И ако някога имам възможност да те зарежа в някой пожар, Карал, бога ми, ще гориш!“
Разнесе се звън, последван от предупреждението за ускорение. Тя не бе усетила кога корабът е извършил обръщането си. Може би, докато е спяла или пък бавно в течение на часове, така че въртенето да бъде недоловимо. Нямаше значение. Тук тя беше товар. Нямаше значение какво знае.
— Закопчай се, а? — предложи Карал.