— Отивам — отвърна Наоми, оттласна се леко към тавана, а после обратно към палубата и противоускорителното кресло между Син и Крилатия. Беше се оказало, че истинското име на Крилатия е Алекс, но в съзнанието ѝ това място бе заето, така че за нея той си остана завинаги Крилатия. Мъжът ѝ се усмихна и тя отвърна на усмивката му, докато се закопчаваше върху гела.
Предупреждението премина от кехлибарено сияние в броене от десет надолу с меки кехлибарени цифри и на нула креслото политна към нея, а тя потъна на няколко сантиметра. Беше се включила спирачната тяга. Когато изключеше, щяха да са на мястото, където се намираше Марко.
След като тунелът свърза шлюзовете, тя мислеше, че ще има някакво сбогуване. Прегръдки и лъжи, и всички онези неща, които правят хората на раздяла след дълго пътуване. Когато това не стана, тя разбра, че пътуването е било дълго само за нея. За другите полетът от Церера до празния космос оттатък Марс и астероидите Унгария беше като да отидеш от креслото до тоалетната.
Филип излезе от командния център и изглеждаше твърд и суров. Не, не беше вярно. Изглеждаше като момче, което се опитва да изглежда твърдо и сурово.
— Проверете я за оръжия — нареди рязко той.
Син премести поглед от Филип към Наоми и обратно.
— Verdad? Кокалчето носи скрито оръжие, носи го от дълго време. Не мисля, че…
— Никакви пленници на „Пела“ без проверка — отсече Филип и извади от джоба си пистолет със стрелички, без да го насочва конкретно към нея. — Такива са правилата, нали?
Син сви рамене и се обърна към нея.
— Такива са правилата.
Филип я изгледа, стиснал устни. Пръстите му върху спусъка бяха твърде чувствителни. Би трябвало да изглежда застрашителен, но изглеждаше преди всичко уплашен. И ядосан. Да пратиш сина си да извърши отвличане бе тъкмо от онези неща, които би сторил Марко. Не защото бе жестоко, макар че наистина беше. Не защото щеше да разруши всяка връзка, която може да са имали, макар че и това щеше да направи. Просто щеше да подейства. Дори пращането на Филип на Церера сега изглеждаше като манипулация. „Ето го сина ти, там е, където го остави. Ела в мишеловката и си го вземи.“
И тя го беше направила. Не знаеше дали е по-разочарована от Филип, или от себе си. Това бяха два различни вида разочарование и насоченото към нея бе по-болезнено. На Филип можеше да прости всичко. Той беше момче и живееше с Марко. Да прости на себе си щеше да ѝ е по-трудно, а нямаше голям опит в прощаването.
Когато външният шлюз завърши цикъла си, я връхлетя чувство за дезориентация. Тунелът беше с обичайния дизайн от надут милар и титаниеви ребра. В него нямаше нищо, което да изглежда странно. Едва когато почти стигнаха до другия край, тя разпозна миризмата: остра, дълбока и вероятно канцерогенна. Платът изпускаше летливи органични съединения.
— Това ново ли е? — попита тя.
— Не говорим за това — отсече Филип.
— Май почти за нищо не говорим, а? — сопна се тя и той я погледна, изненадан от хапливостта в гласа ѝ. „Мислиш си, че ме познаваш — каза си Наоми, — но само си слушал разни истории.“
Шлюзът на другия кораб бе странно познат. Извивката бе същата като на шлюза на „Роси“, а също и дизайнът на ключалката. Марсиански дизайн. Нещо повече, флотски марсиански дизайн. Марко бе дошъл с военен кораб. Вътре чакаха войници. За разлика от опърпаната група на Церера, тези носеха някаква груба униформа: сиви комбинезони с разцепения кръг на ръкавите и гърдите си. На фона на изчистения дизайн на коридора изглеждаха като лоши костюми в пиеса с добри декори. Оръжията обаче бяха истински и тя не се съмняваше, че ще ги използват.
Мостикът бе досущ като по-малко братче на този на „Росинант“. След евтиното, едва приемливо оборудване на „Чецемока“ военният клас противоускорителни кресла и дисплеи изглеждаха солидни и успокоителни. А в центъра на всичко, сякаш специално се е разположил там, плуваше Марко. Носеше нещо като военна униформа, но без отличителни знаци.
Беше красив като статуя. Дори сега тя трябваше да му го признае. Още помнеше времето, когато тези устни и мекотата на тези очи я караха да се чувства в безопасност. Това бе преди цяла вечност. Сега той се усмихна и странно облекчение се разля в нея. Тя отново бе с него и неоспоримо в негова власт. Кошмарът ѝ се бе сбъднал, така че поне нямаше нужда вече да се ужасява от него.
— Доведох я, сър — докладва Филип и всичките му съгласни бяха толкова остри, че да режеш с тях. — Мисията е изпълнена.
— Никога не съм се съмнявал — отвърна Марко. На живо гласът му притежаваше плътност, която се губеше в записаните съобщения. — Добра работа, mijo.