Филип отдаде набързо чест и се врътна да си тръгне.
— О! — каза Марко, с което накара момчето да се закове на място. — Не бъди груб, Филип. Целуни майка си, преди да излезеш.
— Не е нужно да го правиш — обади се Наоми, но Филип доплува до нея с безизразни и празни очи и допря за миг сухите си устни до бузата ѝ, преди да се върне в асансьора. Стражите го последваха, освен двама, които заеха позиция зад нея.
— Дълго време мина — отбеляза Марко. — Добре изглеждаш. Годините са били благосклонни към теб.
— Към теб също — отвърна тя. — Пък и звучиш различно. Кога престана да говориш като поясен?
Марко разпери ръце.
— За да бъде чут от потисническата класа, човек трябва да говори като неин член. Не само на същия език, а и със същата дикция. Обвинението в тирания, колкото и да е основателно, се отхвърля, освен ако не го поднесеш по начин, който могъщите признават. Ето защо Фред Джонсън бе полезен човек. Той вече бе икона на власт, която властите разбират.
— Значи си се упражнявал — заключи тя и скръсти ръце.
— Такава ми е работата. — Марко посегна нагоре, оттласна се леко с пръсти от горната палуба и полетя надолу към контролните кресла. — Благодаря ти, че дойде.
Наоми не отговори. Усещаше как той вече пренаписва миналото. Отнасяше се с нея, сякаш е избрала да се присъедини към него. Сякаш е тук по свое желание. Вместо това тя кимна към командния център.
— Хубав кораб. Откъде го взе?
— Приятели по върховете — подхвърли Марко и се изкиска. — И много странни съюзници. Винаги има хора, които разбират, че когато светът се променя, правилата се променят заедно с него.
Наоми дръпна косата пред очите си, а после, ядосана на себе си, я отметна назад.
— И така. На какво дължа тази нагласена лайнарщина?
Засегнатото изражение на Марко би могло да мине и за истинско.
— Няма нищо нагласено. Филип беше в беда, а ти имаше възможността да измъкнеш сина ни от лоша ситуация, която можеше да се влоши много повече.
— За което ми се отплатиха, като ме домъкнаха на твоя кораб против волята ми? Не мога да ти благодаря за това.
— А трябва — подчерта Марко. — Доведохме те, защото си една от нас. За да те опазим. Ако можехме да ти обясним всичко, щяхме, само че нещата са деликатни, а човек не спира, за да обясни защо защитава някого, когато опасността е близо. Тук е заложен животът на милиони поясни и…
— О, моля те — прекъсна го Наоми.
— Не си ли съгласна? — попита Марко, а в гласа му се промъкна острота. — Ти си тази, която ни погуби. Ти и новият ти капитан. В мига, щом онези портали се отвориха, всички ние умряхме.
— Все още дишаш — отбеляза Наоми, но дори на самата нея гневът ѝ прозвуча като сприхавост. Той също го чу по този начин.
— Ти не си израснала в гравитационен кладенец. Знаеш колко малко ги е грижа вътрешните за нас. „Чезед“. Станция Андерсън. Пожарът в мините на Сиело. За тях животът на поясните не струва пукната пара. И никога не е струвал. Знаеш го.
— Не всички са такива.
— Някои се преструват, че не са, а? — В гласа му се промъкна следа от поясния акцент, а с него и гняв. — Но пак могат да слизат в кладенците. Има хиляда нови светове и милиарди вътрешни, които могат просто да стъпят на тях. Без обучение, без приспособяване, без медикаменти. Знаеш ли колко поясни могат да понесат цяло g? Ако им осигуриш всичко, пълни медицински грижи, механизирани екзоскелети, частни клиники? Две трети. Две трети от нас могат да отидат да живеят като инвалиди на онези прекрасни нови светове, и то ако вътрешните обединят сили и вложат всичките си пари. Мислиш ли, че това ще стане? Досега не е ставало. Миналата година три фармацевтични завода спряха да произвеждат евтините си медикаменти за подсилване на костната структура. Не се отказаха от патентите. Не се извиниха на никой кораб, който няма средства да купува по-скъпите. Просто спряха. Нуждаеха се от този капацитет за колонизаторските кораби и всички нови гадости, които произвеждат с данните, идващи от пръстените.
— Ние сме остатъци, Наоми. Ти и аз, и Карал, и Син. Тиа Марголис. Филип. Те продължават напред и забравят за нас, защото могат. Те пишат историята и знаеш ли какво ще сме ние? Един параграф на тема колко е гадно, когато една раса стане отживелица, и как е щяло да е по-хуманно да ни приспят. Хайде. Кажи ми, че греша.
Бяха същите приказки, които ѝ бе поднасял и преди, но усъвършенствани с годините. Нова разновидност на същите аргументи, които ѝ бе изтъкнал на Церера. Тя почти очакваше от него да каже: „«Гамара» си го заслужаваше. Това е война и всеки, който помага за задушаването на врага, е войник, независимо дали го знае, или не“. Имаше чувството, че вътрешностите ѝ са се втечнили. Чувство, което ѝ бе познато от мрачните времена. Нещо в дъното на съзнанието ѝ се размърда. Отдавна заспалата змия на заучената безпомощност започваше да се пробужда. Наоми се престори, че я няма, с надеждата, че ако я отрича достатъчно, тя ще престане да съществува.