— Какво общо има това с мен? — попита по-кротко, отколкото бе възнамерявала.
Марко се усмихна. Когато заговори, се бе върнал към гласа на културен лидер. Поясният грубиян се бе скрил зад маската му.
— Ти си една от нас. Отчуждила си се, вярно, но все пак си една от нас. Ти си майка на сина ми. Не искам да се излагаш на опасност.
От нея се очакваше да попита какво значи това. Пътят бе ясно разкрит пред нея, озарен в светлини. „Какво ще рече «опасност»?“, щеше да попита тя и той щеше да ѝ каже. Да гледа как очите ѝ се разширяват. Да види страха ѝ.
Майната му на това.
— Ти не искаше мен — изтъкна тя. — Искаше „Росинант“, само че не се получи. Кораба ли искаше? Или Холдън? Можеш да ми кажеш. Искаше да се изфукаш пред новото ми гадже ли? Защото това би било тъжно.
Усети се как диша учестено, адреналинът пулсираше в нея. Изражението на Марко се втвърди, но преди да заговори, се чу сигнал от комуникационната система и глас, който тя не познаваше, отекна на палубата.
— Hast контакт — съобщи жената.
— Que?
— Малък. Скутер от Марс. Говори с „Андреас Хофер“.
— Разузнавателен кораб? — изстреля Марко.
Паузата се проточи няколко секунди. После:
— Прилича на някакъв pinché скапаняк, попаднал на грешното място. Но щом е видял един, видял е цялата ударна сила, нали?
— Колко остава до първото попадение?
— Двайсет и седем минути. — Нямаше колебание. Който и да бе човекът от отсрещната страна, очакваше този въпрос. Марко се намръщи към контролното табло.
— Не можа да изчака още малко. Щеше да е по-хубаво без него. Но, добре. Свалете скутера.
— Toda?
Марко впери тъмните си очи в Наоми. Усмивка изви леко устните му. Театрално копеле беше.
— Не. No es toda. Започнете и атаката срещу кораба на марсианския премиер. И кажете на ловната група да се подготви, та когато прахоземецът побегне, да можем да го свалим.
— Sabez — отвърна жената. — Пращам заповедите.
Марко зачака, протегнал ръка сякаш в предизвикателство.
— Това е начинът — каза той. — Направи така, че да не могат да ни забравят. Вземи веригите, които са създали, за да ни оковат, и ги използвай като камшици. Няма да потънем в небитието. Сега вече ще ни уважават.
— И какво? Ще затворят Пръстена? — попита Наоми. — Ще започнат да произвеждат отново евтините ти медикаменти? Какво мислиш, че ще донесе убийството на един марсиански политик на „нашия народ“? С какво мислиш, че това помага на някого?
Марко не се засмя, но омекна. Тя имаше чувството, че е казала нещо глупаво и това му е доставило удоволствие. Въпреки всичко почувства да я жилва смущение.
— Съжалявам, Наоми. Ще трябва да продължим по-късно. Но наистина се радвам, че се върна. Знам, че между нас двамата има много горчивина и че не виждаме света по един и същ начин. Но ти винаги ще бъдеш майката на моя син и аз винаги ще те обичам за това.
Той вдигна юмрук към стражите.
— Погрижете се да е на сигурно място и се пригответе за силна тяга. Потегляме към битката.
— Сър — изпъна се единият страж, а другият хвана Наоми за лакътя. Първият ѝ инстинкт бе да се съпротивлява, да се дръпне, но какъв смисъл? Тя се оттласна към асансьора, стиснала зъби толкова силно, че я заболяха.
— И още нещо — додаде Марко. Тя се обърна, мислейки, че говори на нея. Но не беше така. — Когато я заключвате, погрижете се да е на място, откъдето може да гледа новините. Днес всичко се променя. Не бихме искали да го пропусне, нали?
22.
Еймъс
— Докладите към този момент са, че голям астероид е ударил Северна Африка. Оксфордският център в Рабат, на петстотин километра западно от събитието, дава приблизително осем цяло и седемдесет и пет по скалата на Рихтер в епицентъра.
Еймъс се опита пак да се облегне. Неудобна мебел беше. Като начало, представляваше просто скапана лека пластмаса, излята в нужната форма от някаква машина, на която не ѝ се налагаше да седи на стола. Първото му предположение бе, че е проектиран специално да е неудобен и неефикасен, ако се опиташ да удариш някого с него. Освен това го бяха завинтили към пода. Така че на всеки около пет минути той опираше пети в грубия бетон и натискаше, дори без да знае защо го прави. Столът се огъваше леко под натиска, но не ставаше по-удобен и когато Еймъс се откажеше, веднага се връщаше в старата си форма.