— … невиждан от Кракатау насам. Въздушният трафик е сериозно засегнат, тъй като облакът от отломки застрашава както пътническите, така и товарните самолети. За по-подробен анализ на наземната ситуация включваме Киврин Алтюсер в Дакар. Киврин?
На екрана се появи мургава жена в хиджаб с пясъчен цвят. Тя облиза устни, кимна и заговори.
— Ударната вълна връхлетя Дакар преди по-малко от час и властите още оценяват щетите. Моето мнение е, че градът е опустошен. Имаме информация, че много от местните постройки не са оцелели при първоначалния удар. Електрозахранването също е прекъснато. Болниците и центровете за неотложна помощ не могат да насмогнат. Кулите Ел-хашаб се евакуират в същия този момент и има опасения, че северната кула може да е станала нестабилна. Небето… небето тук…
Еймъс се опита да се облегне в стола си, въздъхна и стана. Чакалнята бе празна с изключение на него и една старица в далечния ъгъл, която все кашляше в сгъвката на лакътя си. Мястото не би могло да се нарече голямо. Прозорците гледаха към скучни двеста метра от Северна Каролина, гола земя от входа на сградата до портата на периметъра. Две редици моновлакнеста мрежа преграждаха пътя до бетонна стена, висока два етажа. На всеки ъгъл имаше снайперистки гнезда, а автоматичните оръжия стояха по-неподвижно от дървета. Сградата бе ниска — само един етаж, подаващ се над земята, с административни офиси и голям служебен вход. Повечето от ставащото тук се случваше под земята. Бе тъкмо такова място, каквото Еймъс изобщо не бе очаквал да бъде.
Хубавото беше, че като свърши, щеше да може да си тръгне.
— Други новини: сигналът за помощ от конвоя на марсианския премиер-министър, изглежда, е бил истински. Група неидентифицирани кораби…
Зад него администраторската врата се отвори. Мъжът вътре изглеждаше като сто кила изваяни мускули и освен това ужасно отегчен.
— Кларк!
— Тук! — обади се кашлящата старица и стана. — Аз съм Кларк!
— Насам, госпожо.
Еймъс се почеса по врата и продължи да зяпа двора на затвора. Новинарският канал продължаваше да предава развълнувано за разни случващи се гадости. Еймъс щеше да му обърне повече внимание, ако дълбоко в ума си не пресмяташе как би опитал да се измъкне оттук, ако го тикнат вътре, и къде би умрял при опита си. Все пак от това, което успя да дочуе, изглеждаше, че денят бе добър за журналистите.
— Бъртън!
Той се приближи бавно. Едрият мъж направи справка с ръчния си терминал.
— Вие ли сте Бъртън?
— Днес съм.
— Насам, господине.
Отведе го в една малка стая с още столове, завинтени към пода, а също и маса. Масата поне беше солидна.
— Е, на посещение ли?
— Аха — потвърди Еймъс. — Търся Клариса Мао.
Едрият го изгледа изпод вежди.
— Тук нямаме имена.
Еймъс отвори ръчния си терминал.
— Търся 42-82-4131.
— Благодаря. Ще трябва да предадете всичките си лични вещи, включително всякакви храни и напитки, ръчния си терминал и всички дрехи с повече от седем грама метал. Никакви ципове, ортопедични стелки и така нататък. Докато сте в района на затвора, имате намалени граждански права в съответствие с кодекса на Горман. Копие от кодекса ще ви бъде предоставено при поискване. Желаете ли копие от кодекса?
— Всичко е наред.
— Извинете, господине, трябва да ми отговорите с „да“ или „не“.
— Не.
— Благодаря ви, господине. Докато сте в района на затвора, трябва да изпълнявате нарежданията на всеки надзирател или служител без колебание и без възражения. Това е за ваша собствена безопасност. Ако не се подчините, надзирателите и служителите имат право да използват всякакви средства, които сметнат за необходими, за да осигурят вашата и на другите хора безопасност. Разбирате ли и съгласен ли сте с това?
— Ами да — кимна Еймъс. — Защо не?
Едрият мъж побутна през масата един ръчен терминал и Еймъс натисна палец върху него, докато той снеме отпечатъка му. Един малък индикатор отстрани на формуляра светна в зелено. Мъжът си го взе обратно заедно с терминала и обувките на Еймъс. Пантофите, които му дадоха, бяха от хартия и лепило.
— Добре дошъл в Преизподнята — каза едрият и за първи път се усмихна.
Асансьорът беше от стомана и титан, с ярки лампи на тавана, които трепкаха прекалено бързо, за да е сигурен, че наистина трепкат. Вътре, изглежда, живееха двама пазачи, които се движеха нагоре-надолу с него. Това му се струваше гадна работа. На десетия подземен етаж го пуснаха да излезе и там го чакаше ескорт: сивокоса жена с широко лице, лека броня и пистолет в кобура, който му бе непознат. Нещо избипка два пъти, когато Еймъс пристъпи в коридора, но никой от пазачите не се опита да застреля никого, затова той реши, че така трябва да бъде.