— Насам, господине — посочи жената.
— Да. Добре — отвърна Еймъс.
Звукът от стъпките им ехтеше от твърдия под и таван. Лампите бяха скрити зад метални решетки, така че хвърляха мрежа от сенки върху всичко. Еймъс откри, че свива юмруци, докато мислеше как точно ще трябва да прасне главата на надзирателката в стената, за да ѝ отнеме оръжието. Това бе само навик, нищо повече, но мястото го изкарваше наяве.
— За първи път ли слизате долу? — попита придружителката му.
— Личи ли си?
— Малко.
Някъде нататък по коридора мъжки глас се извиси в рев. Завладя го познато спокойствие. Веждите на жената се повдигнаха и той ѝ се усмихна. В отговор устните ѝ се извиха нагоре, но зад това се криеше нова преценка.
— Всичко ще е наред — каза тя. — Оттук.
Коридорът бе от груб бетон; покрай него се редяха зелено-сиви врати с еднакви прозорчета от дебело зеленикаво стъкло, от което стаите оттатък изглеждаха сякаш са под вода. В първата килия четирима пазачи в същата броня като придружителката на Еймъс натискаха мъж към земята. Старицата от чакалнята се беше свила в ъгъла със затворени очи. Май се молеше. Затворникът — висок, слаб мъж с дълга коса и брада с цвят на желязо — изрева пак. Ръката му се стрелна, по-бързо, отколкото Еймъс можеше да проследи, сграбчи за глезена единия пазач и дръпна. Онзи падна, но двама от другите бяха извадили нещо като остени за добитък. Единият се стовари върху гърба на мъжа, а другият — в основата на черепа му. С една последна ругатня сивобрадият рухна. Падналият пазач се изправи на крака, от носа му шуртеше кръв, а другите го дразнеха. Старицата се отпусна на колене, шавайки с устни. Пое си дълбок, треперлив дъх, а после зави; гласът ѝ звучеше сякаш идва от километри.
Придружителката на Еймъс пренебрегна това, така че и той направи същото.
— Вашата е там. Никаква размяна на предмети, каквито и да са. Ако в някой момент се почувствате застрашен, вдигнете ръка. Ще ви наблюдаваме.
— Благодаря — каза Еймъс.
Преди да я види, Еймъс не осъзнаваше колко му прилича това място на медицинска клиника за хора на основна. Евтина пластмасова болнична койка, стоманена тоалетна на стената, дори без преграда около нея, очукана медицинска система, стенен екран, предаващ сива празнота, и Клариса с три дълги, виещи се пластмасови тръбички, вкарани във вените. Беше по-слаба, отколкото при връщането им от станция Медина, преди тя да стане станция Медина. Лактите бяха по-широки от ръцете ѝ. Очите ѝ изглеждаха огромни върху слабичкото лице.
— Здрасти, Прасковке — поздрави Еймъс и седна на стола до леглото ѝ. — Изглеждаш като лайно на клечка.
Тя му се усмихна.
— Добре дошъл в лудницата. И какво те води в моя малък държавен апартамент?
От другата страна на прозореца минаха двама пазачи, повлекли сивокосия. Клариса проследи погледа на Еймъс и се усмихна.
— Това е Конечек — каза тя. — Доброволец е.
— Защо мислиш така?
— Може да си тръгне, ако иска — обясни тя и вдигна ръка да му покаже тръбичките. — Тук долу всички сме модифицирани. Ако им разреши да му махнат подобренията, могат да го прехвърлят в Ангола или Нюпорт. Не е свобода, но поне ще има небе.
— Не могат ли да ги махнат, без да го питат?
— Неприкосновеността на тялото е записана в конституцията. Конечек е една лоша, много лоша маймуна, но пак ще спечели делото.
— Ами ти? Твоите… сещаш се. Неща?
Клариса наведе глава. От смеха ѝ тръбичките се разтресоха.
— Ако изключим факта, че всеки път, когато ги използвам, после няколко минути повръщам и скимтя, те си имат и други недостатъци. Ако ги извадят, ще остана жива, но ще е още по-неприятно отсега. Изглежда, има причина тези неща да не са в масова употреба.
— Гадост. Май е много кофти за теб.
— Ами освен всичко друго, то означава, че ще стоя тук, докато… ами, докато вече не съм никъде. Вземам си блокиращите вещества всяка сутрин, обядвам в стола, половин час правя упражнения, а след това мога да седя в килията си или в общо помещение с девет други съкилийници в продължение на три часа. После отначало. Справедливо е. Извърших лоши неща.
— Всички онези работи, дето ги дрънкаше проповедничката за изкупление, връщане в правия път…