— Понякога човек не получава изкупление — каза тя и гласът ѝ показваше ясно, че е мислила по въпроса. Бе едновременно уморен и силен. — Не всяко петно може да се отмие. Понякога правиш нещо толкова лошо, че търпиш последиците до края на живота си и отнасяш съжалението си в гроба. Това ти е щастливият край.
— Хм — изсумтя той. — Всъщност мисля, че знам какво имаш предвид.
— Силно се надявам да не знаеш.
— Съжалявам, че не ти пуснах един куршум в главата, когато имах тази възможност.
— Съжалявам, че не знаех достатъчно, за да те помоля. Впрочем, какво те води насам?
— Бях наблизо, за да се сбогувам с част от миналото си, общо взето. Не вярвам някога пак да дойда насам, та си помислих, че ако искам да ти кажа едно здрасти, сега е моментът.
Очите ѝ се наляха със сълзи и тя го хвана за ръката. Контактът бе странен. Пръстите ѝ бяха прекалено тънки и на пипане наподобяваха восък. Но му се струваше грубо да я отблъсне, затова се помъчи да си спомни как се държат хората в такъв интимен момент. Представи си, че е Наоми, и стисна ръката на Клариса.
— Благодаря ти. Че си спомни за мен — рече тя. — Разкажи ми за другите. Какво прави Холдън?
— Уф, мамка му — изпъшка Еймъс. — Какво са ти казали за станалото на Ил?
— Цензорите не ми позволяват да гледам нищо, свързано с него. Нито с теб. Нито пък каквото и да било, свързано с „Мао-Квиковски“, протомолекулата или пръстените. Можело да ми се отрази пагубно.
Еймъс се намести удобно.
— Добре. Та значи, преди известно време се обаждат на капитана…
В продължение на около четирийсет и пет минути, или може би час, той ѝ изложи всичко, случило се, след като „Росинант“ предаде Клариса Мао на властите. Нямаше голям опит в разказването на истории, затова бе сигурен, че не се справя особено добре. Тя обаче попи думите му, както пясъкът попива водата. От време на време медицинската система избибипкваше, реагирайки на ставащото в кръвния ѝ поток.
Очите ѝ започнаха да се затварят, сякаш ще задреме, но пръстите ѝ не изпуснаха неговите. Дишането ѝ също стана по-дълбоко. Той не бе сигурен дали това се дължи на каквото там правеше медицинският автомат с нея, или на нещо друго. Млъкна и тя като че ли не забеляза. Стори му се неуместно да се изниже, без да каже нищо, но и не искаше да я буди само за да се сбогува. Затова поседя малко, взирайки се в нея, защото нямаше какво друго да гледа.
Странното бе, че тя изглеждаше млада. Нямаше бръчки покрай устата и очите. Бузите ѝ не бяха провиснали. Все едно времето, прекарано в затвора, не се броеше. Сякаш тя никога нямаше да остарее, никога нямаше да умре, а щеше да остане тук навеки, копнеейки за смъртта. Това вероятно бе някакъв страничен ефект от гадостите, с които я тъпчеха. Някои видове отравяне на околната среда действаха по същия начин, не че той бе наясно с подробностите. Тя бе убила много хора, но и той също, по един или друг начин. Струваше му се малко странно, че тя остава, а той ще си тръгне. Тя чувстваше угризения за всичко, които е направила. Може би там бе разликата. Съжалението и наказанието бяха двете страни на кармичната монета. Или пък може би просто вселената действаше съвсем наслуки. Конечек не изглеждаше да има много угризения и въпреки това бе затворен.
Еймъс тъкмо се канеше да освободи ръката си, когато завиха алармите. Очите на Клариса се отвориха рязко и тя седна в леглото, съвсем будна и нащрек, без да е дори леко замаяна. Така че може би все пак не беше спала.
— Какво е това? — ахна тя.
— Тъкмо щях да те питам същото.
Тя поклати глава.
— Досега не съм чувала този сигнал.
Стори му се, че сега е подходящият момент да освободи ръката си. Отиде до вратата, но придружителката му вече влизаше. Бе извадила оръжието си, но без да го насочва наникъде.
— Извинете, господине — каза тя и гласът ѝ бе по-тънък отпреди. Беше уплашена. Или може би развълнувана. — В затвора е обявено извънредно положение и е забранено всякакво влизане или излизане. Опасявам се, че трябва да ви помоля да останете тук за момента.
— За колко дълъг момент говорим? — попита той.
— Не ми е известно, господине. Докато отменят извънредното положение.
— Проблем ли има? — обади се Клариса. — Той в опасност ли е?
Това беше добър ход. Никой надзирател не дава пукната пара дали някой затворник е в опасност, затова тя питаше за цивилния. И въпреки това жената нямаше да каже нищо, освен ако не иска.
Оказа се, че иска.
— Преди около три часа метеорит е паднал близо до Мароко — съобщи тя, повишавайки интонацията в края, като че ли задаваше въпрос.