— Гледах нещо за това — вметна Еймъс.
— Как е преминал? — учуди се Клариса.
— Движел се е много, много бързо — отвърна надзирателката. — Бил е ускорен.
— Божичко — ахна Клариса, като че ли някой я бе фраснал в гърдите.
— Някой е запратил метеорит умишлено? — удиви се Еймъс.
— Метеорити. В множествено число — поясни надзирателката. — Друг е паднал преди петнайсетина минути по средата на Атлантика. Предупреждения за цунами и наводнения се носят от Гренландия до шибаната Бразилия.
— Балтимор? — поинтересува се Еймъс.
— Навсякъде. — Очите на жената бяха влажни и неспокойни. Може би я обземаше паника. Може би скръб. Направи жест с пистолета си, но той изглеждаше безсилен. — Докато не се разбере, оставаме под извънредно положение.
— Какво да се разбере? — попита Еймъс.
Отговори му Клариса.
— Дали е последният. Или ударите ще продължат.
В настъпилата тишина те не бяха надзирател, затворник и цивилен. Бяха само трима души в една стая.
Мигът отмина.
— Ще се върна да ви съобщя веднага, щом постъпи нова информация, господине.
Умът на Еймъс прехвърли всички сценарии, които му хрумнаха, и не видя много варианти.
— Хей, чакайте. Знам, че този екран там не е за развлечение и така нататък, но хваща ли новинарските емисии?
— Затворниците получават достъп до тях само в общите помещения.
— Ясно — кимна Еймъс. — Аз обаче не съм затворник, нали?
Жената сведе поглед, после сви рамене. Извади ръчния си терминал, натрака няколко реда текст и празният сив екран оживя. Един блед мъж с широки меки устни бе по средата на репортажа си.
— … не са били засечени от радарите, получаваме доклади за температурна аномалия, която може да има връзка с нападението.
Надзирателката му кимна и затвори вратата. Той не чу звук от заключване, но бе почти сигурен, че се е заключила. Отпусна се на стола си и вдигна крака върху ръба на болничната койка. Клариса се бе привела напред, сплела костеливите си ръце. Картината превключи на някакъв белокос мъж, който говореше разпалено колко важно е да не си правим прибързани изводи.
— Знаеш ли къде е паднал първият? — попита Клариса. — Помниш ли нещо от новините?
— Не слушах внимателно. Май споменаха нещо за Кракатау. Това място ли е?
Клариса затвори очи. Даже пребледня малко.
— Не точно. Това е вулкан, който се е самоунищожил при изригване много, много отдавна. Пратил пепел на осем километра височина. Ударните вълни обиколили планетата седем пъти.
— Но не е в Северна Африка?
— Не — отвърна тя. — Не мога да повярвам, че наистина са го направили. Хвърлят камъни. Искам да кажа, кой би го сторил? Не можем… не можем да заменим Земята.
— Сега вече може и да можем — отбеляза Еймъс. — Там навън има доста планети, които по-рано ги нямаше.
— Не мога да повярвам, че някой би направил това.
— Да, ама го направиха.
Клариса преглътна.
Тук някъде трябваше да има стълби. Сигурно бяха заключени, така че затворниците да не могат да се доберат до тях, но Еймъс бе сигурен, че трябва да има. Отиде до прозорчето към коридора и долепи глава до него. Не можеше да види нищо по коридора и в двете посоки. Да избие с ритник стъклото също изглеждаше невероятно. Не че смяташе да опитва. Просто размишляваше.
На екрана гъбовиден облак се издигна над безбрежно и пусто море. После, докато някакъв женски глас говореше спокойно за мегатонове и разрушителен капацитет, се появи карта с една яркочервена точка в Северна Африка и друга в океана.
Клариса изсъска.
— Да? — отзова се Еймъс.
— Ако са на равни интервали — отбеляза Клариса, — то, ако има следващ удар, ще е наблизо.
— Добре — сви рамене Еймъс. — Но не можем да направим нищо по въпроса.
Пантите също бяха от другата страна на вратата — естествено, че ще са. Това беше шибан затвор. Той цъкна с език. Може би щяха да отменят извънредното положение и да го пуснат да си върви. Може би. Но ако не станеше… Е, това би било глупав начин да умре.
— За какво си мислиш? — попита тя.
— Ами, мисля си, Прасковке, че май останах на тази кална топка с един ден повече, отколкото трябваше.
23.
Холдън
Холдън седеше замаян, вперил очи в екрана. Мащабите на новината караха кабинета на Фред да изглежда нов и непознат: бюрото с фините черни линии от протриване в ъгълчетата; капитанският сейф, вграден в стената като малко прозорче; семплият мокет. Сякаш виждаше за пръв път Фред, приведен напред и опрян на лактите си, с мъка в очите. Преди по-малко от час бяха пристигнали съобщения с червени рамки, за да покажат колко сериозно е всичко. Предишните заглавия — че метеор или може би малка комета е ударила Северна Африка — бяха забравени. Към корабите, превозващи марсианския премиер, се приближаваше неизвестна и явно враждебна флота и ескортиращите го кораби бяха тръгнали да я прехванат. Това бе новината на годината.