Отвън стаята на охраната бе празна. Една лампичка мигаше на стената. Някакъв авариен сигнал. Сега, когато знаеше, че трябва да се ослушва за алармата, я чу. Предупреждение за евакуация. Някой евакуираше пръстена на станцията. Това не можеше да е на хубаво. Холдън се зачуди дали добрите са пуснали алармата, или всичко е част от плана. За отвличане на вниманието, докато се случва нещо още по-лошо. Трудно му беше да си поеме дъх. Постоянно трябваше да проверява, за да се увери, че не е ранен.
Погледна към пистолета в ръката си. „Мисля, че току-що убих някого“, помисли си. И някой запрати скала по Земята. А после се опитаха да убият Фред. Лошо. Всичко бе лошо.
Не забеляза появилия се зад него Фред, докато онзи не го хвана за лакътя и се облегна на него, като същевременно го забута напред.
— Изглеждаш жив, моряче — подхвърли Фред. — Трябва да вървим. Изстреляха торпедо срещу нас, а някой шибаняк е саботирал защитата ми. — Ругаеше повече от обикновено. Стресът от битката събуждаше отдавна дремещия пехотинец в него.
— Стрелят по пръстена? — попита Холдън.
— Да. И по-конкретно към офиса ми. Започвам да си мисля, че не ме харесват.
Двамата заедно се заклатушкаха напред. В широкия коридор хора бързаха към подсилените укрития и евакуационните станции.
Възрастен мъж с бръсната глава и стисната в постоянна гримаса уста видя окървавения Фред. Без да каже и дума, преметна другата му ръка през раменете си.
— Към лазарета ли отиваме, или към евакуационното? — попита Гримасата.
— Нито едно от двете — отвърна Фред. — Лошите се опитват да завземат машинното. Моите хора са били нападнати. Приклещени са, а две вражески торпеда летят насам, за да извадят от строя двигателите. Трябва да помогнем на нашите и да включим пак защитата. Да видим дали можем да отвърнем на огъня.
— Шегуваш ли се? — зяпна го Холдън. — Ти си ранен. Кървиш.
— Знам — каза Фред. — Тук вляво има служебен коридор на сигурността. Можем да минем по него. Да стигнем до строителната сфера. Как се казваш, шефе?
Гримасата погледна към Холдън, питайки го безмълвно на кого говори Фред. Холдън поклати глава, за да покаже, че неговото име Фред вече го знае.
— Електротехник първи клас Гарет Минг, сър. Работя за вас от около десет години, по един или друг начин.
— Съжалявам, че не сме се запознали по-рано — кимна му Фред. — Знаеш ли да използваш оръжие?
— Уча се бързо, сър.
Лицето на Фред бе сиво. Холдън не знаеше дали е от загуба на кръв, или от шока, или е първият симптом на по-дълбоко отчаяние.
— Добре.
Станция Тихо имаше формата на топка с диаметър половин километър. Строителната сфера бе достатъчно голяма да побере почти всеки кораб, по-малък от боен крайцер. В покой двата пръстена на екватора ѝ създаваха въртелива гравитация за живеещия в тях цял град от най-добрите инженери и техници на Пояса. Големите двигатели в основата на сферата можеха да придвижват станцията навсякъде в системата. А сега и извън нея. Тихо бе надзиравал завъртането на Церера и Палада. Той бе биещото сърце на Пояса и най-голямата му гордост. „Науву“, корабът, който трябваше да отведе хората до звездите, бе прекалено голям да се побере в строителната сфера, но бе построен в космоса близо до огромната станция. Нямаше по-хубаво място за създаване на велики мечти от Тихо. Заедно с тераформирането на Марс и фермите на Ганимед той бе живото свидетелство за човешката амбиция и умения.
Холдън никога не си бе представял, че може да изглежда крехък.
Придвижването от пръстена до строителния купол бе като пътуване в особено неудобен асансьор. Започнаха с пълната гравитация от една трета g на станцията, потеглиха и тогава теглото им започна да чезне. Когато вратите се отвориха пак, бяха в безтегловност. Кръвта, започнала да капе от ръката на Фред, сега бе течен слой, придържан към тялото му от повърхностното напрежение, докато бавно се сгъстяваше в нещо като желе. Гарет бе покрит с него. Холдън също. Той все очакваше Фред да припадне, но старецът не губеше съсредоточеност, нито решителност.
Гледана от дългата, прозрачна тръба на водещия към нея коридор, строителната сфера приличаше на мрежа от изчистена функционалност. Други коридори се извиваха между доковете, стените бяха покрити с ненатрапчиво повтарящ се мотив от панели за достъп, електрически контакти, складови помещения, шкафчета за инструменти и площадки за паркиране на механоботи. Стоманено-керамичните кости на станцията личаха навсякъде, а осветлението бе ярко като слънчева светлина във вакуум. Въздухът в коридора за достъп бе изпълнен със сладкия дъх на въглеродна смазка и електрически разряд. Тримата заедно се издърпваха с главата напред към южната точка на станцията, машинното и грамадните ядрени реактори. Тялото на Холдън не можеше да реши дали пада по дълъг, извит кладенец, или плува по подземна въздушна река.