— Но една възглавница ще изгори, преди да стигне до повърхността.
— Виж, тук си права.
По екрана вървяха отново и отново сблъсъците, комбинираха се кадри от толкова различни източници, колкото бе възможно да се намерят — терминали, охранителни камери, картографски сателити на висока орбита. Линията йонизиран въздух сияеше като диря от електромагнитно оръдие, а в Северна Африка отново и отново разцъфваше гигантска огнена роза. Още една подобна на лъч диря във въздуха и Атлантическият океан се превърна от необятна шир тъмносиня вода в разширяващ се кръг от зловещо зелено, а после изплю бяло и черно към небето. Сякаш журналистите мислеха, че ако всички те продължават да го гледат, станалото ще придобие някакъв смисъл.
Милиони хора бяха загинали и още милиони щяха да загинат през следващите няколко часа от цунамита и наводнения. Милиарди щяха да си отидат през близките седмици и месеци. Земята бе станала различна планета, откакто Еймъс слезе под повърхността. Не бе нещо, което да успее да осмисли, като се взира в него, но той не можеше да отклони поглед. Можеше само да разговаря с Прасковка за банални неща и да чака какво ще стане по-нататък.
Мъжът, който говореше зад кадър, имаше мек европейски акцент и спокойна интонация, което вероятно означаваше, че е погълнал сума ти хапчета. Или може би звукът се обработваше от звукорежисьорите.
— Оръжията са останали незасечени от радарите до навлизането им в земната атмосфера, по-малко от секунда преди сблъсъка.
Картината се смени с апокалиптичен сателитен образ: пет повтарящи се кадъра, които показваха сблъсъка в Атлантика и ударната вълна, разпространяваща се през океана. Мащабите бяха гигантски.
— Виждаш ли — каза Еймъс и посочи с палец към екрана, — ето как се разбира, че са използвали антирадарно покритие върху скалите. Щом са навлезли в атмосферата, то е изгоряло и е спряло да работи, чат ли си? Както и да е, стигнали са от йоносферата до морското равнище за около половин секунда, това прави около двеста километра в секунда. Тук говоря малко наизуст, но такъв взрив, за какъвто говорят, може да се постигне с парче волфрамов карбид със страна около три и половина-четири метра. Това не е голямо.
— Можеш да пресметнеш всичко това наум?
Еймъс сви рамене.
— Вече от доста години работата ми е да си играя с магнитно изолирани ядрени реактори. Математиката е общо взето същата. Човек му хваща цаката.
— Разбирам — кимна тя. После добави: — Мислиш ли, че ще умрем?
— Аха.
— От това ли?
— Може би.
На екрана се повтаряше петсекунден клип, заснет от някаква платноходка. Проблясъкът на идеално правата мълния, странната изкривяваща леща на ударната вълна, която огъна въздуха и светлината, а после образът се разпадна. Всеки, който е бил на този кораб, е умрял, преди да разбере какво вижда. Вероятно най-често срещаните последни думи в този ден щяха да са: „Я, какво странно нещо“. Или пък: „Уф, мамка му“. Еймъс съзнаваше някак далечно, че коремът го боли, все едно е преял малко. Може би беше от страх или шок, или нещо такова. Клариса издаде тих гърлен звук. Еймъс погледна към нея.
— Ех, да можех да видя пак баща си.
— Така ли?
Тя помълча за момент. После каза:
— Ами ако беше успял? Ако бе измислил как да контролира протомолекулата? Тогава всичко щеше да е различно. Това нямаше да се случи.
— Тогава щеше да се случи нещо друго — изтъкна Еймъс. — А ако беше видяла онова нещо отблизо, нямаше да мислиш, че ще е по-хубаво.
— Смяташ ли, че капитан Холдън някога би…
Подът се надигна и блъсна Еймъс в краката. Той инстинктивно се опита да се претърколи, ала атаката бе прекалено обширна. Нямаше начин да я заобиколи. Екранът се пръсна; лампите угаснаха. Нещо шумно изгъргори. Няколко секунди той бе размятван из стаята като зарче в кутия, без да знае какво го удря. Всичко почерня.
Един безкраен миг по-късно се включи кехлибарената аварийна лампа. Леглото на Клариса бе полегнало на една страна, а момичето се бе изтърсило на пода. Около медицинската система се разширяваше локва бистра течност и изпълваше въздуха с остра миризма, като на охладител или алкохол. Дебелият прозорец от армирано стъкло се бе натрошил в рамката си и сега бе непрозрачен като сняг. Мрежа от пукнатини нашарваше стената. От ъгъла забълбука полупаническият смях на Клариса и Еймъс усети как собствената му животинска усмивка разтяга устните му, за да го посрещне. Ехтеше аларма, воят ѝ се извисяваше, запъваше се и пак се издигаше. Той не знаеше дали би трябвало да звучи така, или ударната вълна я е повредила.