— Цяла ли си, Прасковке?
— Не съм сигурна. Ръката доста ме боли. Може да съм счупила нещо.
Еймъс се изправи. Всичко го болеше. Но дългото му познанство с болката му подсказваше, че няма сериозни увреждания, затова той я изтласка от ума си и престана да ѝ обръща внимание. Или земята още трепереше леко, или той.
— Е, ако е така, значи гадна работа.
Вратата към коридора бе затворена, но не изглеждаше както трябва. Сякаш рамката се бе изкривила. Той се зачуди дали някога ще се отвори пак.
— Намираме се на десет етажа под земята — каза Клариса.
— Да.
— Щом при нас беше толкова зле, как ли е горе?
— Не знам — отвърна Еймъс. — Да вървим да видим.
Тя седна. Лявата ѝ ръка вече се бе подула и изглеждаше два пъти по-дебела от дясната, значи в нея имаше нещо счупено. В затворническия си халат момичето приличаше на призрак. На мъртвец, който още не е спрял да се движи. Което, реши той, може и да бе вярно описание.
— Има обявено извънредно положение — отбеляза тя. — Не можем да ходим никъде.
— Ами, работата е там, че за да има извънредно положение, това трябва да е затвор. А за да е затвор, там горе трябва да има, ами, сещаш се, цивилизация. Според мен това място току-що се превърна в голяма дупка в земята с куп опасни хора вътре. Трябва да се махаме.
Той ритна вратата. Беше все едно да блъска с гол юмрук по корабна преграда. Премести се и опита със строшения прозорец. Резултатът бе само малко по-добър. Еймъс пробва още три пъти, преди да го прекъсне един глас отвън.
— Спрете веднага! В извънредно положение сме!
— Някой не знае, че това вече не е затвор — обади се Клариса. Звучеше малко като пияна. Може би освен счупената ръка имаше и сътресение на мозъка.
— Тук сме! — извика Еймъс. — Хей! Заклещени сме тук вътре!
— Намираме се в извънредно положение, господине. Трябва да останете на мястото си, докато…
— Стената е пукната — изрева Еймъс. — Ще се срути. — Може и да беше вярно.
Настъпи дълъг момент на тишина, а после вратата изщрака. Отвори се със стържене на няколко сантиметра и заседна. Жената от ескорта надзърна вътре. Смътно аварийно осветление някъде надолу по коридора я превръщаше в сив силует. Въпреки това Еймъс видя страха по лицето ѝ. Зад нея имаше и други хора, но той не можеше да ги различи.
— Съжалявам, господине — повтори тя, — но в този затвор е обявено…
Еймъс опря рамо във вратата, без да натиска навън, но и без да позволи да се затвори пак.
— Извънредно положение. Разбрах — каза той. — Вижте обаче каква е работата. Трябва да се евакуираме.
— Не може, господине, това е…
— Не само ние — продължи Еймъс. — Вие също. Вие също трябва да се махнете оттук. Освен ако не държите специално да умрете на поста си, което би ме разочаровало.
Надзирателката облиза устни. Погледът ѝ се стрелна вдясно. Той се помъчи да измисли какво би я убедило докрай, но най-доброто, което му дойде наум, бе да я фрасне в ченето и да се надява, че ще си пробие път, преди някой да го застреля. Вече изнасяше пестника си назад, когато Клариса сложи ръка на рамото му.
— Имате близки горе, нали? — попита тя. — Приятели? Семейство?
Очите на надзирателката се разфокусираха, виждайки нещо друго. Някого друг. Може би някого, който е мъртъв, но още не е изстинал.
— Не мога… Не мога да мисля за това в момента.
— Затворническите разпоредби гласят, че вие носите отговорност за сигурността и здравето на затворниците под ваша опека — изтъкна Клариса. — Няма да си имате неприятности, ако започнете евакуация. Ще станете герой.
Надзирателката дишаше тежко, все едно бе заета с усилен физически труд. Еймъс бе виждал хората да правят така, когато са разстроени от нещо, но не го разбират истински. Клариса го избута внимателно встрани и се приведе към надзирателката.
— Не можете да участвате в спасителна операция там горе, ако сте погребана жива тук долу — каза тихо момичето. Сякаш се извиняваше за нещо. — Може да има вторични трусове. Стените може да рухнат. Няма позор в една евакуация.
Надзирателката преглътна.
Клариса се приведе още по-напред, почти шепнеше.
— Тук вътре има цивилен.
Надзирателката промърмори под нос нещо, което Еймъс не разбра съвсем, после се обърна да заговори през рамо.
— Помогни ми да отворя тази проклета врата, Съливан. Сградата е пострадала, а тук има един проклет цивилен, когото трябва да отведем на сигурно място. Морис, ако копелето опита нещо, свали го. Разбираш ли, скапаняко? Едно грешно движение и ще ти видим сметката.