Някой в коридора се засмя и смехът прозвуча като заплаха. Еймъс и Клариса отстъпиха от вратата. Две нови ръце я хванаха и я задърпаха.
— Пази цивилния в безопасност? Това ли успя да я убеди? — попита Еймъс.
Клариса сви рамене.
— Това бе извинението, от което се нуждаеше. Макар че ти наистина си безценно цветенце.
— И още как. Само дето не съм свикнал някой да го оценява.
Вратата се отвори със стържене до половината, преди да заседне здраво. Вероятно окончателно. В коридора щетите личаха ясно. Една пукнатина минаваше през средата му, три-четири сантиметра по-ниска от едната страна, отколкото от другата. Въздухът бе по-задушен, отколкото на влизане; Еймъс почувства инстинктивен подтик да провери въздушните рециклатори. Може би това дори не беше грешно. Да си на трийсет и кусур метра под земята много приличаше на това да си във вакуум. Ако нещата бяха достатъчно повредени, въздухът щеше да е проблем.
Другият затворник — Конечек — бе коленичил на пода и втори надзирател — Морис — стоеше на три крачки зад него, насочил оръжие към гърба му. Ако това бе пистолет, дизайнът му изглеждаше непознат за Еймъс. Цялата лява страна на лицето на затворника бе подута, все едно е загубил боксов мач с много бавен рефер. Бяха само надзирателката, другите двама пазачи, Прасковка и този тип.
Конечек вдигна поглед иззад кичурите дълга желязносива коса и кимна едва-едва, само на милиметър. Еймъс почувства да го залива нещо като успокоение — отпуснатост в раменете, топлина в корема. Тази работа щеше да загрубее преди края, но подобни мащаби на насилието му бяха понятни.
— Нов план — заяви надзирателката. — Ще евакуираме тези затворници и цивилния на повърхността.
Пазачът, който бе помогнал да отворят вратата — Сулиман? Съливан? Нещо такова, — беше дебеловрат мъж, як като бик, с една-единствена черна вежда, минаваща по челото му. Морис, мъжът с пистолета, бе по-слаб, по-стар, с развалени зъби и му липсваше последната фаланга на лявото кутре.
— Сигурна ли си, че не искаш да отведем затворниците в някоя килия и да си тръгнем? — попита Морис. — Ще се чувствам далеч по-добре да се измъквам оттук без тези шибани психопати зад гърба си.
— Прасковка идва с мен — заяви Еймъс с небрежно свиване на рамене. — Само да ви кажа.
— Може да ви трябва помощ за разчистването на отломките — обади се Конечек. Той бе човекът, който се смееше одеве. Думите му, колкото и невинни да бяха, съдържаха немалко заплаха, но другите сякаш не я доловиха. Еймъс се почуди защо ли.
— Асансьорите са извън строя, така че ще използваме стълбите — каза надзирателката. — По тях ще можем да излезем навън. Като стигнем горе, ще обезопасим затворниците.
— Ами радиацията? — попита широкоплещестият пазач, Еймъс бе почти сигурен, че името му е Съливан.
— Това е при ядрени взривове, тъпако — изръмжа Конечек.
— Рона? Не трябва ли да попиташ капитана, преди да направим това? — подхвърли Морис. Очите му не се откъсваха от гърба на Конечек. Компетентен е, помисли си Еймъс и скъта тази информация за по-късно.
— Капитанът не отговаря — отвърна надзирателката, Рона. Гласът ѝ бе напрегнат, но прекалено добре овладян, за да пусне паниката навън. Тъй като другите двама млъкнаха, Еймъс предположи, че не са знаели. — Да вървим към стълбите. Морис, ти си пръв, после затворниците, после аз и Съли. Вие ще трябва да вървите отзад, господине.
— Ще вървя с тях — каза Еймъс.
— Не смееш да ми довериш приятелката си? — изръмжа Конечек.
Еймъс се ухили.
— Не.
— Да вървим — подкани Рона. — Преди да е дошъл някой шибан вторичен трус.
Страхът бе интересно нещо. Еймъс го виждаше у всички пазачи, без да може да посочи в какво се състои. Може би в това как Морис все се озърташе през рамо. Или в това как Рона и Съливан вървяха в крачка зад тях, сякаш по този начин се опитваха да постигнат някакво съгласие. Прасковка изглеждаше съсредоточена и безстрастна, но тя по принцип си беше такава. Конечек, отляво на Еймъс, виреше напред брадата си и се правеше на много печен, което щеше да е смешно, ако нямаше нервна система, преработена за насилие. Такива хора или бяха постоянно уплашени, или толкова прекършени, че не ставаха за нищо. Еймъс се зачуди дали е уплашен. Не знаеше как да познае. Освен това се зачуди дали ще падат още камъни, но не изглеждаше вероятно той да има думата по въпроса.
Около тях затворът бе в руини. Пукнатини минаваха по стените, сякаш подът е бил избутан с няколко сантиметра навън, а после върнат обратно. Отнякъде се чуваше шум на вода, течаща по тръби. Аварийните лампи светеха, но тук-там някои бяха повредени и оставяха петна мрак. Даже асансьорите да работеха, той не би искал да се качи в тях. Едно от нещата, които бе придобил през годините корабен живот, бе чувството как целият съд работи въз основа на няколко локални индикатора. И ако Преизподнята се намираше в открития космос, той щеше да спи в скафандър, просто за да не бъде неприятно изненадан, събуждайки се без въздух.