— Престани да си свирукаш, да ти го начукам — промърмори Конечек.
— Свируках ли си? — изненада се Еймъс.
— Да — отвърна Клариса, гушнала подутата си ръка.
— Хм — изсумтя Еймъс и пак засвирука, този път съзнателно.
— Казах, спри — изръмжа Конечек.
— Аха — съгласи се Еймъс с дружеско кимване. — Каза го.
— Затворниците да мълчат — сопна се Рона зад него. — Цивилният също да си затваря човката, ако обича.
Еймъс огледа Конечек с крайчеца на окото си. Все още бе прекалено рано, за да е сигурен, но имаше шансове около шейсет на четирийсет да се наложи единият от тях да убие другия. Не сега, но преди да свърши всичко. Можеше само да се надява четирийсетте процента да спечелят.
Подът потрепери като от включване на зле настроен маневрен двигател. От лампите се посипа бетонен прах като кехлибарен сняг. Морис промърмори нещо нецензурно.
— Вторичен трус — заяви Рона. — Само вторичен трус.
— Може би — каза Клариса. — А може да е ударната вълна от Африка. Не помня колко бързо пътува подобна сила през мантията.
— Не и шибаната Северна Африка — обади се Конечек. — Няма начин да усетим онова.
— Когато избухна заводът в Галвестън, ударната вълна бе все още измерима при третата си обиколка на планетата — отбеляза Клариса.
— О, значи кучката сега е професор по история?
— Затворниците да мълчат! — извика Рона. Звучеше доста по-развълнувана отпреди. Зад един ъгъл сияеше зелена светлина, иконка на клечесто човече, което се изкачва по стълби. Еймъс се зачуди колко ли още хора стоят заключени на това ниво и чакат да бъдат спасени. Колко ли вече тъпчат нагоре по стълбите на път за навън. Пазачите гледаха да не издават нищо, но той би заложил добри пари, че има сума ти хора, които в същия този момент вземат собствени решения.
Морис спря на вратата за стълбището. Таблото на стената до нея показваше червена иконка на заключен катинар, докато той не прекара отгоре ръчния си терминал и не въведе нещо в отворилия се дисплей. Катинарът се смени със зелен и вратата се отвори. Разбира се, че един затвор ще сложи ключалки на резервните електрически вериги, помисли си Еймъс. Зачуди се какво ли още е заключено.
Свлачище от кал, вода, камъни, бетон и арматура се изсипа в коридора. Морис изквича и отскочи назад, а после падна на земята, стиснал единия си пищял. Дишането му бе накъсано и Еймъс зърна нещо мокро и влажно между пръстите му. Кръв.
— Морис! — извика Рона. — Докладвай!
— Ще имам нужда от шевове.
— Ще отида напред да огледам — каза Еймъс, като остави да се подразбира: „Така че не ме застрелвайте“. Стълбището зад вратата го нямаше. Отломките и пръстта бяха в такова количество, че той дори не можеше да познае дали под тях още има стълби. Не виждаше откъде идва водата, но миришеше на чисто. Което означаваше, че вероятно е питейна. Още един трус предизвика търкулването на няколко камъка и топка бетон с размерите на човешка глава.
Съливан бълваше под нос ругатни, които звучаха не толкова като гняв, колкото като първи признаци на паника. Еймъс поклати глава.
— Никой няма да се измъкне оттук — изтъкна той. — Не и без няколко месеца време и механобот копач. Ще трябва да намерим друг път за нагоре.
— Няма друг път за нагоре — сопна се Рона. — Това е маршрутът за евакуация. Това тук.
— Прасковке?
Гласът на Клариса бе спокоен, но леко завален.
— Трудна работа, Еймъс. Това е затвор за особено опасни престъпници. Не са сложили много лесни изходи.
— Имаш право — съгласи се Еймъс. — Но да речем, че се налага да измислиш нещо умно?
— Пазачите имат аварийни кодове. Ако успеем да проникнем в асансьорната шахта и кабината не я блокира, може би ще успеем да се изкатерим.
— Десет етажа при едно g, и то със счупена ръка? — Той не спомена за възможното сътресение на мозъка, което вероятно нарушаваше чувството ѝ за равновесие.
— Не съм казала, че ще е забавно.
— Всички сервизни стълби са заключени — оповести надзирателката. — Сложили са им врати, за да не може никой да се изкачи без разрешение.
Конечек нададе дълъг, невесел смях и Съливан насочи към него още един от странните си не-съвсем-пистолети.