Фицдуейн погледна към голямото платно точно пред себе си. Без да е експерт, би казал, че стилът на Балак, който никак не обичаше определенията, е смесица от сюрреализъм и абстракция. Образността на картините му имаше непосредствено въздействие. Пресъздаваше връзката между страданието, насилието и красотата в смайващи образи. Не можеше да му се отрече, че притежаваше талант.
Вече навън Фицдуейн се подсмихна. Зад себе си чу прищракването на множеството ключалки, които Балак бе поставил на вратите на ателието си. Входът се наблюдаваше от камери. Двайсет хиляди долара за картина. Докато е бил жив, Ван Гог е нямал нужда от такива предпазни мерки.
После докато разглеждаше витрините, обсипани с боядисани яйца и великденски зайчета, образът на Етен изплува в съзнанието му. Липсваше му.
Фицдуейн гледаше как самолетът с отличителните знаци на ирландското правителство каца и бавно спира.
Това бе единственият правителствен самолет и обикновено с него летяха министрите или хора от подобен ранг. Килмара обаче обичаше да използва системата.
— Искаха да изпратят комитет по посрещането — каза Килмара, — проява на добри обноски, типично за швейцарците, но им казах, че предпочитам да се срещна с теб — вдигна глава към небето. — Боже, какво прекрасно време, в Ирландия пак валеше като из ведро като тръгвах. Мисля да емигрирам и да стана банкер.
— Доколкото разбирам, не си дошъл, само за да ме поздравиш за Великден — каза Фицдуейн.
Килмара се засмя.
— Очертава се доста необичаен Великден. Добре, ще започнем с това.
Отидоха направо в апартамента на Фицдуейн. След тях се движеха две полицейски коли без отличителни знаци, а докато говореха сградата се охраняваше. На летището правителственият самолет бе под въоръжена охрана и бе претърсен за експлозиви. Преди отлитането процедурата щеше да се повтори.
Шефът на Крипо си имаше достатъчно главоболия със серията от смъртни случаи, които се увеличаваха и не искаше към тях да прибави и евентуално покушение срещу Главнокомандващия на „Рейнджърите“ на Ирландия.
— Не бива да забравяш, че „Рейнджърите“ не са упълномощени да извършват разследвания — каза Килмара, — нашата задача е да се намесваме в опасни ситуации, когато това се налага. Смята се, че сме твърде закоравели, за да се показваме в обществото. Детективската работа е грижа на полицията. Естествено на практика нещата не стоят точно така, имаме си начини, но за директна намеса правомощията ни са ограничени — настроението му се смени. — Понякога е направо отчайващо.
— Каква беше реакцията от видеофилма? — попита Фицдуейн.
Килмара му беше казал за него още след като го бе гледал първия път, но самият филм имаше още по-силно въздействие. Никак не му хареса фактът, че из неговия остров се мотаят някакви хора с животински маски. Като ги гледаше, Фицдуейн си спомни за кървавите истории, които се разправяха за мястото още когато се пренесе там. Как се казваше култа? А, да, Жертвоприносителите. Били са изгонени със сила. Разказите за нашествието на Жертвоприносителите през дванайсети век бяха част от семейната история на рода Фицдуейн.
Килмара въздъхна.
— Знаеш, че нашият министър-председател не ме обича особено, което значи, че лакеите, с които се е обградил, включително и смахнатият министър на правосъдието, нали са фурнаджийски лопати, използват всеки сгоден случай да ме прецакат.
— Тоест?
— Тоест край на разследването на „Дрейкър“ — каза Килмара. — Малко преди това бях понатиснал тук-там и двама мои приятели от Специалния отдел поразпитаха из училището — уви, безрезултатно, но на следващия ден новият директор се обадил на министъра и всичко свърши. А и трябва да си призная, че акъла ми не стига какво всъщност търсим там. Вярно е, че вече има три смъртни случая, но не можем да открием и следа от нещо нередно. Аз може и да вярвам на интуицията ти, но трябва да ти кажа, че тя не струва и пукната пара, когато насреща ти е някой от ирландските политици. Родителите на децата, които са в „Дрейкър“, не са обикновени хора, а и училището е заложило много средства в този район. Никой не желае да си навлече гнева на тези, които плащат и в суматохата да си изгуби работата. Неприятно ми е да го кажа, но мисля, че са си прави за себе си.
Фицдуейн сви рамене.
— Ако си спомняш, Руди и единият от терористите, които обезвредихте в Кинегад, имаха една и съща татуировка. Струва ми се, че приятелят на Врени, Петер Хааг, е всъщност покойният и неоплакан от никого Дитер Крец. Говорим за сериозна връзка между случаите. А и най-неочаквано се появяват група симпатяги, облечени като последователи на жертвоприносителния култ на друидите.