— И затова се е самоубил.
— Не — каза Фицдуейн, — не мисля, че се е самоубил или поне не по собствено желание. Смятам, че или е бил убит, или е бил заставен да се самоубие, което в крайна сметка е едно и също. Вероятно никога не ще открием истината.
— Мога ли да взема писмата му?
— Разбира се — Фицдуейн вече бе направил копия, тъй като очакваше подобно развитие. Писмата бяха потискащи. Особено последното, писано седмица преди смъртта на Руди:
„Матинка,
Така ми се иска да ти кажа какво става тук, но не мога. Заклел съм се да пазя тайна. Отначало мислех, че това е верният път, но сега, когато зная много неща, вече не съм чак толкова сигурен. Напоследък много мислих. Мястото предразполага за подобен род дейност. Толкова е пусто и празно в сравнение с Швейцария, а и винаги се чува прибоят. Всичко е толкова странно, не е като истинския живот.
Трябва да се махна. Сигурно скоро ще се видим. Може би като се върна в Берн, нещата няма да изглеждат чак толкова зле.“
Фон Графенлауб вдигна глава:
— Защо Марта не ми го е показала? — попита той.
Фицдуейн въздъхна.
— Когато е получила това писмо, Руди вече е бил мъртъв. Предполагам, че не е виждала смисъл да го показва.
Мечката и фон Бек бяха в другата стая. След разговора си с фон Графенлауб Фицдуейн влезе при тях.
Мечката свали слушалките си и изключи касетофона.
— Замина ли си? — попита той.
— Да — отвърна Фицдуейн. — Бързаше да хваща самолет, щял да ходи на някакви преговори в Ню Йорк. Няма да го има една седмица.
— Доста време за мислене — каза фон Бек.
— Горкият, не ми се нрави това, което правим.
— Хайде, хайде, оказваме натиск, където можем и се надяваме, че все някой ще поддаде — каза Мечката. — Не е честно и е жестоко, но пък върши работа.
— Понякога — каза Фицдуейн.
— И това е достатъчно — отговори Мечката.
— Смятам, че фон Графенлауб е чист — каза фон Бек.
— И аз така мисля, но кой може да притисне Ерика по-добре от него? — каза Мечката.
— А не се ли страхуваш от евентуалните последствия? — попита Фицдуейн.
— Искаш да кажеш дали мисля, че фон Графенлауб може да се нахвърли върху нея и дори да я убие? Не, не вярвам. Но и да стане така, нима имаме избор? Палачът не само убива, той е като чума. Трябва да бъде спрян.
— С една дума, ела зло, че без тебе по-зло.
— Нещо такова — каза Мечката. — Но ако от това ще ти олекне, на мен също не ми харесва.
Фицдуейн си наля едно питие и го изпи на един дъх. Устата му бе пресъхнала след изтощителния разговор с фон Графенлауб. Наля си още уиски и сложи повече лед. Мечката разпалваше лулата си и му хвърляше коси погледи.
— „Колко пъти съм ти казвал, че когато отхвърлиш невъзможното, това, което остава, е истината, колкото и невероятна да е тя?“ — изрецитира Фицдуейн.
— Нито веднъж — каза Мечката, — щом питаш.
— Шерлок Холмс. А бе, вие швейцарците, не учите ли и нещо друго, освен езици?
— Учим. Добри обноски, например — отговори Мечката. — Позволи ми да ти припомня и още една от крилатите фрази на Шерлок Холмс: „Да се теоретизира, преди да имаш достатъчно информация, е груба грешка.“
— Това е казано преди ерата на компютрите — каза Фицдуейн. — А да не говорим за експертните системи. Както и да е, лошото в случая не е, че няма информация, даже напротив. Това, което ни липсва са заключенията да не говорим за доказателствата.
— Другото нещо, на което ни учат в Берн, е търпение — каза Мечката.
— Не може да се каже, че това е нещо, с което ирландците се отличават.
— Каква е тая работа за неуловимия Айво? — намеси се фон Бек. — Има ли напредък в тази посока?
— Сър Айво — каза Фицдуейн. — Той се мисли за рицар в блестящи доспехи. Даже не можах да го позная веднага. Тъкмо излизах от една банка на „Беренплац“ и една странна персона изскочи отпреде ми на ролкови кънки и ме заговори. И само докато кажа, „кой пък си ти“, вече беше изчезнал. Пресрещна ме по същия начин още два пъти, докато прекосявах площада и пъхна в ръката ми една бележка. За малко да го застрелям.
Фон Бек сви рамене: