— Всичко това може и да е интересно за някои дългокоси, немити и пъпчиви студенти — троснато, каза той, — но аз съм тук, за да говорим за убийство. Труповете никнат като гъби из града и аз искам на това да се сложи край — в противен случай лично аз ще започна да увеличавам броя им!
Хенсен изсумтя и седна на мястото си.
— Виж — започна фон Бек помирително, — може би ще е по-лесно, ако кажеш какво точно те интересува.
Шефът се наведе напред:
— Още колко време ви трябва, за да посочите заподозрян или поне списък от заподозрени.
— Съвсем малко — каза главният инспектор Кершдорф.
— Дни, минути, часове? Искам по-точен отговор.
Кершдорф погледна Хенсен, който се изкашля и докладва:
— Най-много до четиридесет и осем часа ще имаме резултат, а най-рано след дванайсет.
— Какво ви пречи? Мислех, че компютрите ви са супербързи.
— Проблемът не е във времето за обработка на данните — отговори Хенсен. — Три неща спъват работата ни: първо, трябва ни време, за да съберем сведенията от хората, които искаме да разпитаме; второ — за да вкараме данните в компютъра и осмислим получената информация.
— Какво искаш да кажеш с това „осмисляне на информацията“? Мислех, че компютърът прави заключенията.
— Е, все още има хляб за нас в тази област — каза Кершдорф, — компютърът наистина тълкува въведените данни и прави заключения, но само в рамките на параметрите, които ние сме задали. В процеса на работата компютърът научава какво да прави, но едва след като ние сме му посочили кое е важното.
Шефът на Крипо изсумтя. Беше му много трудно да разбере доколко проклетите машинки могат да мислят, но реши, че на този етап това не беше чак толкова важно. Важното беше да реши дали си струва, да приеме официално методите на Проекта „К“ или като Пилат Понтийски, да си измие ръцете от цялата работа и да остави федералната полиция да се заеме с това.
— Нека да говорим за конкретни неща — продължи той. — Взели ли сте под внимание факта, че заподозреният познава семейство фон Графенлауб?
Мечката кимна:
— Помолихме ги да направят списък на всичките си приятели и познати и въведохме информацията в компютъра. Има обаче някои проблеми. Беат фон Графенлауб познава изключително много хора. Ерика със сигурност не ни казва всичко, защото не иска интимния й живот да стане достояние на държавните служби. Поради тези и други причини не всичко по отношение на списъците е ясно. Едва ли има някой, който ще може да изброи всички хора, с които се познава или се е познавал.
— А обмисляли ли сте възможността да посъкратите списъка само до онези лица, които всички от семейството познават?
Мечката се усмихна:
— Компютърът го направи, но го категоризира като елемент с малка важност, тъй като не всички списъци са достатъчно достоверни.
— Колко ми липсват дните, когато говореше като обикновено ченге — каза шефът на Крипо. Отново погледна бележките си. — А докъде сме стигнали с татуировката?
— Има и добра и лоша новина — отвърна Мечката. — Добрата новина е, че успяхме да открием човека, който я е направил — един тип от Цюрих, известен под името Зигфрид. Лошата новина е, че когато местната полиция го е търсила за втори разпит, него вече го е нямало. Появил се отново, но съвсем мъртъв.
— Тялото, открито в гората? Не знаех, че вече е идентифицирано.
— Преди малко повече от час — отговори Мечката. — Вероятно по това време тъкмо си идвал насам.
— А тоя Зигфрид оставил ли е някакви книжа, документи и други подобни?
— Над магазина си е имал апартамент. Малко след като изчезнал и магазинът и жилището му са били опожарени. Съвсем явен палеж, дори не са правени опити да изглежда като злополука — този, който го е направил, се е стремил да ги унищожи напълно. Използван е бензин и някакви запалителни устройства. Анализът на използваните вещества сочи недвусмислена връзка с групата на Палача.
— А какво стана с пакета на Айво?
— Съдебните лекари все още се занимават с него — каза Мечката, — надяват се да приключат по-късно днес или утре. Осемдесет процента от него е унищожен от изстрелите на Фицдуейн, а това, което е останало, е пропито с кръвта и парченца от плътта на неоплакания от никого убиец. Зарядът, който използва, заслужава уважение.
— Не и в този случай — ядосан констатира шефът.
— Не съм свикнал да стрелям по хора на ролкови кънки. Не можах да се прицеля — каза Фицдуейн.