В къщата Врени бе сама. Седеше на пода, обхванала с ръце краката си, беше боса. Вече не плачеше. Бе изгубила ума и дума от страх и умора. От време на време потръпваше.
Отчаяно се бе вкопчила в мисълта, че ако не съдейства на властите, в случая охраната, която баща й й бе пратил, няма да й се случи нищо лошо. Да, сигурно щяха да я оставят на мира. Присъствието на двамата телохранители само подхранваше ужаса й, защото това можеше да се приеме като доказателство, че е казала неща, за които се бе заклела да мълчи. Знаеше, че я следят и други, много по-опасни от всичко, което официалните власти можеха да си представят.
Впери поглед в телефона. Единствената й надежда бе ирландецът. Посещението му бе събудило много духове и колкото повече време минаваше, толкова по-неспокойна ставаше тя. Той не бе белязан с клеймото на корупцията като нея. Може би трябваше да поговори с него. Пръстите й докоснаха слушалката и замръзнаха. Ами ако телефонът се подслушва? Сви се на земята и застена.
Вратата на апартамента на Ерика фон Графенлауб изглеждаше като обикновена дървена врата с надеждна секретна брава. Ключарят я отвори без проблем. Това, което видя обаче го стъписа. Зад първата врата имаше още една — стоманена, монтирана на стоманена рамка вградена в стената. Беше с електронна ключалка с код.
Ключарят разгледа фирмения знак на производителя и каза:
— Това вече не е лъжица за моята уста. Само производителят може да ви помогне — „Вейбон Секюрити“, а те не са много отзивчиви, освен ако не ви познават.
Беат фон Графенлауб се подсмихна:
— Направихте, каквото трябва.
Ключарят оглеждаше вратата с удивление.
— Страхотно нещо — каза той, — не се среща често в жилища. Обикновено само банките могат да си позволят подобни врати — протегна ръка да докосне гладката повърхност. Чу се силен пукот, прехвърча искра, за мириса на опърлено и ключарят изхвръкна и се строполи безжизнено на пода.
Беат фон Графенлауб се втренчи във вратата недоумяващо. Господи какви ли ужасни тайни криеше тя? Клекна до ключаря. Ръката му бе изгорена, но беше жив. Фон Графенлауб извади от куфарчето си безжичен телефон и се обади за линейка.
След това се обади на управителния директор на корпорация „Вейбон“. Даде разпореждания с нетърпящ възражение тон. Да, можеха да отворят вратата, да, ще изпратят специален екип. Имаха план на вратата в завода на „Вейбон Секюрити“ край Берн. Да, веднага ще изпратят хора. Хер фон Графенлауб можеше да е спокоен — до два часа щяха да я отворят. Това е доста необичайна услуга, но като се има предвид, че хер фон Графенлауб е в управителния съвет на „Вейбон“…
— Точно така — каза фон Графенлауб сухо. Изключи телефона, настани ключаря удобно, седна и зачака. Имаше вероятност неуловимата Ерика да се върне първа. Провери пулса на пострадалия. Беше силен и равномерен. Е, поне той щеше да доживее лятото.
Шефът на Крипо вече пет часа се опитваше да намери кусурите на Проекта „К“, но не му се отдаваше особено. Подходът, който използваха, нямаше нищо общо с рутинното полицейско разследване и въпреки това, за човек като него, който не бе свикнал да работи в сътрудничество с експертна система, бе съвсем достъпен. След като веднъж получеше команда, компютърът не забравяше нещата. Като че бяха обмислили всички възможности и не бяха пропуснали нищо. Имаше обаче някои явни недостатъци.
— А как обработвате информацията, която не е вкарана в компютъра? — попита той. — Имам предвид данните, които са напечатани или написани на ръка?
Всички погледнаха Хенсен. Той вдигна рамене:
— Това е една от трудностите, които срещаме. Ако ставаше дума само за няколкостотин досиета, можехме да ги вкараме на ръка в компютъра. Във Висбаден имаме устройство, което преобразува напечатаните досиета в компютърен формат. Но тъй като обемът от информация, който не е качен на компютър, е твърде голям, единственото, което ни остава, е да ги обработваме малко по малко.