Докараха количката с инструментите, фон Графенлауб имаше чувството, че наблюдава хирургическа операция.
— Ще отнеме ли много време?
— Най-много петнайсет минути — отговори главният техник.
— Знаете, че по вратата тече ток, нали? — каза фон Графенлауб.
Главният техник му хвърли съжалителен поглед, но като се усети пред кого стои, изражението му моментално се смени и той каза:
— Благодаря ви, хер директор.
Взе един запечатан плик и го отвори с ножици, фон Графенлауб видя, че всички инструменти бяха прилежно подредени на количката. Главният техник извади отвътре лист хартия, прочете го и набра десетцифров номер на една клавиатура и натисна бутона „ENTER“. Един от другите техници пробва вратата с инструмент с дълга дръжка.
— Първи етап приключен — обяви тържествено главният техник. От поведението му човек би си помислил, че прави тежка сърдечна операция. — Източникът на ток, който е свързан с вратата, може да се деактивира от разстояние, ако се използва верния код. Вашата съпруга ни даде този код, но той стои в запечатан плик, който се отваря само при извънредни обстоятелства. Същото се отнася и за ключалката, но за съжаление, тя не ни е предоставила информация за него. Ще се наложи да активираме командата заложена от производителя, която измества всички последващи, но това изисква да се пробие малка дупчица на едно определено място, за да се свърже с един оптически кабел, чрез който се задейства. При всяка врата мястото на тази връзка е различно и…
— Хващайте се на работа! — прекъсна го нетърпеливо фон Графенлауб.
Единадесет минути по-късно вратата се отвори, фон Графенлауб изчака техниците да си заминат и едва тогава влезе в апартамента и затвори вратата след себе си. Откри ръчката за активиране на електрическата система и следвайки указанията на техниците, я задейства отново. Спокойна, че достъпът до апартамента й е почти невъзможен, с поставената стоманена врата и бронирани прозорци. Ерика не си бе направила труда да прикрие това, което явно правеше вътре.
Двайсет минути му бяха достатъчни да претърси апартамента из основи. Това, което откри, надмина не само най-лошите му очаквания, но и най-зловещите му представи. Стана му зле, бе бял като платно, загуби ума и дума от шока. Седна да чака завръщането на Ерика. Нямаше представа колко е часът, нито колко време вече стои там. Единственото, което осъзнаваше бе, че животът, който досега бе водил, бе безвъзвратно минало.
Когато Фицдуейн влезе в кухнята, Мечката пиеше кафе и ядеше джинджифилови курабийки и ароматът, който се носеше, му напомни за къщата на Врени. Мечката вдигна глава, Фицдуейн седна насреща му унесен в мисли за самотното и силно уязвимо момиче, някъде в планината.
— За момичето ли мислиш? — попита той. Беше останала само една курабийка. Той я предложи на Фицдуейн, но ирландецът поклати глава и каза:
— Тя беше толкова уплашена.
— Сега вече знаем защо — каза Мечката. — Но само можем да й осигурим защита и да открием Палача.
— Хенсен не каза всичко, когато говори с шефа на Крипо. Сега смята, че до няколко часа ще има конкретни резултати.
— Най-сетне ще се появи някакво име — зарадва се Мечката.
— Или поне кратък списък от имена.
— Някакви предположения? — попита Мечката, преглеждайки всички съдове за храна. Няколко курабийки не можеха да заслужат званието „закуска“, а дори не бяха и достатъчни за едно кафе. Не намери нищо и на лицето му се появи тъга. — Тия хора ядат твърде много — измърмори той. — Кершдорф яде като вълк. Може поне от време на време да носи по някой и друг кейк.
— Той точно това и прави — каза Фицдуейн, — но ти изяждаш всичко — написа нещо на къс хартия и добави: — Това е моето предположение — и го подаде на Мечката, който подсвирна.
— Залагам сто франка, че грешиш.
— Готово — каза Фицдуейн и продължи. — Слушай, защо не отидем да поговорим за последно с Врени? Може на връщане да се отбием в някое крайпътно ресторантче и да похапнем като хората.
Лицето на Мечката светна:
— А защо да не хапнем на отиване? Тъкмо ще се подсилим за сериозен разпит.
— Ще го обмислим по пътя — каза Фицдуейн и вече нямаше търпение да тръгнат. — Хайде, скачай!
— Ще взема един пистолет и за теб — каза Мечката.
— Нямаме време — вече не го свърташе на едно място, — нали ти си въоръжен? Мисля, че това е достатъчно.