— Вземи например нашите местни юнаци — каза Килмара. — Преследваме ги, затваряме ги и от време на време ги убиваме, и все пак донякъде ги разбирам, особено „Провокаторите“ или някои от другите, отцепили се от ИРА. Те се борят за обединяването на Ирландия. Искат да изгонят британците от северната част.
— Как? Като възпламеняват бомби на улици, гъмжащи от хора, като осакатяват невинни мъже, жени и деца, или като убиват полицаи пред семействата им? — прекъсна го Фицдуейн.
— Знам, знам — каза Килмара, — не съм тръгнал да защитавам ИРА. Това, което искам да кажа, е, че разбирам мотивите им.
Пресякоха пътя и тръгнаха към тенис кортовете. Под краката им тревата бе хлъзгава, но никой от тях не обърна внимание.
— По същия начин разбирам другите националистически терористични организации като ЕТА или различните палестински групировки, а Бог ми е свидетел — те са достатъчно. В същото време ми е много трудно да схвана мотивите на тези, които наричам европейски терористи: хората на Бадер и Майнхоф или, както самите те се наричат, „Фракция на червената армия“, „Аксион директ“, или банди като италианските „Червени бригади“. Какво по дяволите целят? Повечето от членовете им са от богати семейства. Обикновено са хора с образование, а някои от тях не с какво да е. Нямат финансови проблеми. Нямат националистични цели. Нямат и някаква цялостна политическа философия. Но грабят, отвличат, осакатяват, убиват. И с каква цел? Защо?
— Накъде биеш?
Килмара спря и се обърна с лице към Фицдуейн. Поклати глава.
— Проклет да съм, ако знам. Просто имам чувството, че нещо се готви. Седим си на нашия влажен малък остров, росата разяжда мозъците ни и смятаме, че единственото, за което трябва да се тревожим, е ИРА. Струва ми се, че нещата не са чак толкова прости. Нямам предвид комунизма, той така или иначе се самоунищожава. В западните демокрации обаче положението съвсем не е розово. Някаква гангрена е поразила ценностите ни и това създава терористи като „Фракция на червената армия“. Започвам да надушвам нещо такова и тук.
Те продължиха да вървят. За облекчение на шефа на охраната небесата се отвориха и дъждът заплющя. Полковникът и неговият гост се насочиха към една от колите.
— Това някакъв инстинкт ли е или е нещо по-сериозно? — попита Фицдуейн. — Научна дискусия ли водим или разговорът ни има нещо общо с това, с което съм се захванал.
— Не е научен спор — отговори Килмара. — Това е просто информация, събрана оттук-оттам, изтичаща от докладите на разузнаването и от предварителното разследване. Смущаващо е наличието на факти, които не би трябвало да съществуват. Това е нещо като червея в ябълката — инстинкт на човек, който отдавна е в играта. А що се отнася до това дали засяга и твоя случай, не виждам как, но кой знае? Самоубийството е резултат на отчуждението. Има и други начини да покажеш на другите, че ти е писнало. А в нашето общество има от какво да му писне на човек.
Когато приближиха колата, полковникът спря. Небето бе забулено в облаци, отекна гръм. Валеше като из ведро. Проблесна светкавица и за миг озари лицето му. Той понечи да каже нещо, после се отказа. Върна се на темата на разговора им.
— В съвременна Ирландия, пък и в целия западен капиталистически свят, прогресът се разбира като откриване на поредния нов комплекс магазини или като нов вид видеомагнетофон. Нещата не са толкова прости. Животът не може да бъде чак толкова празен.
Фицдуейн го погледна.
— Имам деца — каза Килмара — и знам, че това, което виждам в кристалната топка, никак не ми се нрави.
Върнаха се до хотела, изсушиха се и за да се стоплят си наляха по едно питие. Отпиваха мълчаливо. Парното както винаги беше силно и от палтата и шапките им, проснати върху радиаторите в стаята, миришеше на спарено.
— Чудя се в какво си се забъркал този път, Хюго — каза Килмара, — ти с твоите идиотски предчувствия — разклати чашата си. — Я ми кажи — продължи той, — още ли те наричат „ирландският самурай“?