— Чарли фон Бек залага главата си, че можем да разчитаме на него. И Фицдуейн и Мечката смятат, че не лъже. Освен това, мои хора го следят, а телефонът му се подслушва и може да бъде, прекъснат веднага, щом се установи, че сме сгрешили в преценката си.
— Има много други начини да се предаде съобщение, освен по телефона — каза Килмара.
— По това време утре всичко ще е свършило.
— И не забравяй гражданските права на Балак.
— Гражданските му права могат да вървят на майната си — каза Шефът.
Като затвори телефона, Килмара се завъртя със стола си и се обърна с лице към човка в креслото насреща му.
— Мисля, че схвана идеята.
Мъжът от Мосад се усмихна и кимна.
— Как се чувстваш сега, когато отново си в Ирландия? — попита Килмара.
— Не се е променило кой знае колко — каза мъжът от Мосад.
— Кажи ми за Американското посолство и другите неща — каза Килмара. — Ще пийнеш ли нещо? — той извади бутилка ирландско уиски и две чаши от чекмеджето на бюрото си. Когато разговорът им приключи, навън се бе стъмнило, а бутилката бе празна.
Момчето беше с гръб към него. Беше се отвило по време на съня си и от кръста нагоре бе голо. Паулус не можеше да си спомни кога и как бе дошло. Погали го по гърба, опитвайки се да си спомни как изглежда. Косата му бе златисто руса. Бузите му — покрити с все още мек мъх. Вероятно бе на не повече от петнайсет. Паулус усети, че се възбужда. Приближи се към момчето и плъзна ръка към пениса му. Под опитната му ръка той се втвърди и уголеми. Притисна се плътно, триейки слабините си в меките му задни части.
Момчето поддаде. Внезапно на Паулус му се прииска да види как изглежда. Държейки с една ръка слабините му, той обърна главата му към себе си. Момчето се изви към него и изведнъж сякаш стана по-едро и по-възрастно и някак си се надвеси отгоре му, стискайки в ръка масивен нож с широко острие. Ножът се спусна към гърлото му. Паулус отвори уста, за да извика, но вече бе твърде късно. Болката беше непоносима. Пред очите му бликна кръв — неговата собствена.
Усети, че някой го дърпа за ръката. Не искаше да отвори очи. Бе плувнал в пот. Дишаше тежко.
— Викахте насън — каза един глас.
Паулус погледна. Пред него стоеше дежурният детектив. Носеше автоматичен пистолет в раменния си кобур, а в дясната си ръка държеше автомат „Хеклер“ и „Кох МП-5“. Вратата на спалнята зад него бе отворена и Паулус видя отвън още един полицай.
— Съжалявам — промълви той, — сънувах лош сън.
По-скоро кошмар, помисли си детективът. Лицето му бе безизразно.
— Желаете ли нещо?
Не мога да го направя, помисли си Паулус. Вдигна поглед към него:
— Не, благодаря.
Детективът понечи да излезе.
— Колко е часът? — попита Паулус.
Полицаят погледна часовника си. Трябваше да съобщи за случилото се.
— Четири без петнайсет — каза той и затвори вратата след себе си.
Паулус лежеше и мислеше за цената на предателството.
Балак пиеше портокалов сок и слушаше записа на разговора си с Фицдуейн. Гласовият анализатор не показа нищо подозрително. Явно се нуждаеше от повече материал за работа. В миналото доста му бе помагал. Вероятно сега се произвеждат по-съвършени модели, мислеше си Балак, но не смяташе, че и те биха заменили интуицията му.
Дали го подозираха? По-скоро не. Фицдуейн се бе обаждал не един път и се бяха разбирали добре. Щеше да е по-подозрително, ако не се бе обадил да си вземе довиждане. Беше последният му ден в Берн, а и както изглеждаше, бе последният ден и на ирландеца. Какво съвпадение. Заложи твърде много и май щеше да е по-разумно да тръгне без отлагане.
И все пак, щеше да е много вълнуващо да проследи всичко до край. В края на краищата, когато човек е тръгнал да покорява върхове, лошото време не може да го уплаши. Постижението си струваше заради опасностите, които човек е преодолял. Рискувам живота си, помисли си Балак и през тялото му премина тръпка на удоволствие.
По-късно той отново премисли положението и реши, че допълнителна осигуровка няма да му навреди. В хазарта няма нищо лошо, но само добрият играч знае кога да спре. Вдигна телефона и набра един номер. Казаха му, че тръгват незабавно и че ще бъдат на линия далеч преди обед.