Фицдуейн стана рано и Мечката го закара във „Вайзенплац“. Час и половина се упражнява в ръкопашен бой с един полицейски инструктор, който нямаше никакво чувство за хумор. Към края на тренировката, насинен и натъртен, Фицдуейн приложи някоя и друга хватка, която бе научил от престоя си във военновъздушните сили. Изнесоха инструктора на носилка.
Мечката го гледаше невярващо:
— Никога не съм и подозирал, че притежаваш подобни умения.
Фицдуейн се бе поуспокоил:
— Не се гордея особено с това. Помага само в редки случаи — усмихна се крачно. — Човек трябва да се бори с разума си.
Следващия един час прекараха в стрелба с патрони „Глейзер“, тренирайки реакция на стрелба в затворено помещение, Фицдуейн се справи блестящо. Дрехите му се пропиха с миризма на барут. Изкъпа се, преоблече се и от миризмата не остана и помен.
Съдия-следователят погледна братовчед си. Паулус бе пребледнял от страх и безсъние. Беше облечен безукорно, но от него се носеше миризма на лосион за след бръснене с лек привкус на повръщано. Несъмнено той бе най-слабото звено в плана. За щастие, нервността и притеснението му спокойно можеха да бъдат причинени и от друго: опита му да измами и притежателя на картината и музея. Легендата беше добра, но дали бе достатъчно достоверна — е, това щеше да покаже времето.
Гледайки Паулус с други очи, откак бе чул признанията му, Чарли фон Бек се питаше дали скалъпената от тях измама не бе всъщност повторение на нещо, което се е случвало и преди. Паулус винаги бе живял нашироко, което, като се има предвид заплатата му и личните му средства, бе донякъде учудващо. Може би вече се поувличаше, помисли си фон Бек. Допреди да чуе записа, той би поверил живота си в ръцете на Паулус. Не трябваше да променя мнението си, само защото интимният живот на братовчед му бе попреминал границата? В края на краищата бяха роднини.
Радиото непрекъснато пукаше и пращеше — бойните групи докладваха. Чарли фон Бек погледна часовника си. Беше рано за телефонното обаждане.
Паулус захлупи лице и се разрида, после вдигна глава и каза:
— Не мога… не мога да го направя. Страх ме е от него. Ти не знаеш колко силен е той. Винаги усеща, когато има нещо нередно. Ще разбере, че му кроим нещо — гласът на Паулус премина в ужасен писък: — Ти не разбираш — той ще ме убие!
Шефът на Крипо му подаде две таблетки и чаша вода.
— Това е валиум — каза той, — вземи.
Паулус послушно глътна таблетките. Шефът изчака няколко минути и после започна да му говори утешително:
— Успокой се. Дишай дълбоко. Затвори очи и не мисли за нищо. Няма за какво да се притесняваш. След няколко часа всичко ще е свършило.
Паулус се отпусна на стола, затвори очи и се заслуша в равномерния глас на Шефа. Звукът го успокояваше и му вдъхваше увереност. Не разбираше думите, но това нямаше значение. Унесе се. След двайсет минути се събуди освежен. Като отвори очи видя Шефа, който му се усмихваше. Пиеше чай. На масата имаше няколко празни чаши, а Чарли държеше чайник.
— С мляко или с лимон?
Паулус изпи чая си на малки глътки, държейки чашата с две ръце. Беше спокоен. Вече знаеше какво трябва да направи.
— Хайде да повторим всичко за последно — усмихна се Шефът. — Повторението е майка на знанието.
Паулус го погледна:
— Не се притеснявайте. Вече съм добре.
— Все пак нека да повторим плана.
Паулус кимна:
— Ще се обадя на Балак и ще му кажа, че имам една картина за оценка, но се нуждая от още едно мнение и че ще му бъда признателен, ако веднага дойде и я погледне. Ще му кажа, че е много важно и ще намекна, че имам възможност да я взема за много по-малко, отколкото струва. Ще му дам да разбере, че правя това за собствена изгода зад гърба на музея. Ще му обясня, че не смея да предприемам нищо преди втори човек да потвърди моята оценка, защото рискът е голям. Ще му кажа, че може да делим, ако потвърди стойността на картината.
— Балак не би трябвало да се усъмни в нищо до тук — каза Шефът. — Ти и преди си искал мнението му, нали?
— Не един път. Той има набито око. За първи път обаче, ще му предлагам да делим, макар че той на няколко пъти го е подхвърлял уж на шега.
— Мисля, че ще се хване — каза Чарли фон Бек. — Сега ни трябва някакво правдоподобно обяснение за времето, когато това ще стане. Мисля, че ще го заинтригува. Той обича да корумпира хората.
— Ще подчертая, че наистина е спешно и ще му предложа да мине към музея още днес, защото не смея да я държа по-дълго тук, да не би някой да я види.