— А кой е предполагаемият притежател на картината?
— Един дипломат, който се е забъркал с едно момиче и му трябват пари в брой веднага, за да потули работата. Смята, че картината си струва парите, но не знае, че е много по-скъпа.
— А каква е картината? — попита Чарли фон Бек.
— Няма да му кажа това по телефона. Искам да му изостря апетита. Той обича игрите.
— Да, знаем — каза Чарли фон Бек и погледна отново часовника си.
— Това е колаж на Пикасо — каза Паулус. — Въпросът е дали това е истински Пикасо или творба на художник от школата на Пикасо.
— Е и какъв е отговорът? Истински Пикасо ли е?
— Да.
— Колко струва? — попита Шефът.
— Около половин милион долара. Не е съвсем характерна за Пикасо творба, а и не всеки обича колажите.
— Половин милион долара? — възкликна Шефът. — Надявам се да не се стигне до стрелба или поне швейцарският франк да качи курса си спрямо долара. Откъде я взе?
— Предпочитам да не казвам.
— Сигурен ли си, че Балак никога не я е виждал? — попита Чарли.
— През последните двайсет години е била на един таван. Опит да се избегне британският данък наследство.
— Нормално, това са толкова пари — каза Шефът, който обичаше ясните мотиви. — Самият аз като малък правех колажи. Все още пазя някои от тях.
— Жалко, че не се казваш Пикасо — каза Чарли фон Бек. Часовникът му започна да пиука.
— Твой ред е — каза Шефът на Паулус.
Паулус вдигна телефона.
Мъжът, който беше на третия етаж в склада срещу ателието на Балак, каза нещо по радиото си. Тъкмо приключи и от асансьора се показа партньорът му, който все още напъхваше крачолите си в ботушите.
— Има ли нещо?
Мъжът със силно увеличителния бинокъл кимна:
— Един мерцедес с цюрихски номер остави трима типа и замина. Единият каза нещо по домофона и Балак ги пусна да влязат. И тримата носят сакове. Записах всичко на касета — той посочи поставената на статив видеокамера.
— Странно — каза новодошлият. — Не ни ли казаха, че Балак спазвал строг режим и когато рисувал, не пускал никого.
— Да, прав си — каза този с бинокъла.
Другият превъртя лентата и натисна клавиша за възпроизвеждане. Лицата не се виждаха ясно. Последният от тримата се обърна и се огледа, преди стоманената врата да се затвори след него.
Новодошлият попита:
— Какво мислиш за това?
— Същото, каквото и ти — отговори мъжът с бинокъла. — Последният от тримата е Анжело Лестони, което означава, че другите двама са брат му Пиетро и братовчед му…
— Юлиус — каза другият. — Докладва ли за това?
— Да.
Другият сложи противокуршумната си жилетка и започна да проверява снайпера, монтиран на стойка. Беше модел „Хеклер и Кох“ с много прецизен мерник и бърза последователна стрелба. Хрумна му, че сигурно струва колкото едно порше втора ръка. Погали ръчно изработения приклад и си помисли, че сигурно щеше да предпочете пушката.
Мечката и Фицдуейн бяха в залата за съвещания на полицейското управление. Новината току-що бе дошла. Балак имал много работа и не можел да излезе от ателието, но с удоволствие щял да хвърли един поглед на картината, ако Паулус я донесе по обяд. Щели да поговорят, когато си тръгнат останалите гости.
Палачът не желаеше да напусне бърлогата си. Значи оставаше план „Б“. Фицдуейн не се изненада.
Мечката правеше последен преглед на подробностите на операцията с десетимата мъже от атакуващия отряд. На една голяма дъска бе окачен плана на разположението на ателието на Балак, който бяха взели от градския планов отдел. С показалка в ръка Мечката повтаряше ключовите етапи.
— Повечето от вас участваха в операцията в „Мюри“. Знаете какво може да се случи, ако се опитаме да влезем с взлом. Има голяма вероятност да дадем жертви и няма никаква гаранция, че ще заловим Палача. Всъщност е много по-вероятно да не го заловим.
Ето защо нашата идея е да вкараме човек вътре, който да не му позволи да се измъкне и да задейства скритите си капани. Този човек е Хюго Фицдуейн, виждаме до мен. Огледайте го добре — не искам да го застреляте по грешка.
Той се обърна към Фицдуейн, който каза:
— Нито пък аз.