Един от тримата Лестони, май беше братовчедът Юлиус, поне доколкото си спомняше от беглото преглеждане на папката, която Мечката бе хвърлил в колата в последната минута, стоеше отляво на Балак и леко напред. Ако Фицдуейн бе левичар, тогава щеше да стои от дясната страна на Балак — винаги от страната на ръката с оръжието. Това бе станало рефлекс за него. Фицдуейн започна да си дава сметка, защо Шефът бе толкова категоричен. Дори и да използваше изненада, щеше да е късметлия, ако можеше да обезвреди един от тях, камо ли и тримата. А да не говорим за Балак.
Почувства се като глупак, задето бе предложил този идиотски план. Положението бе не само опасно. „Безнадеждно“ бе само опит да се опише. Вече знаеше как са се чувствали двайсетината гърци в търбуха на коня, докато троянците са спорили дали да го внесат или не. Противниците на тази идея, чиято роля в момента се изпълняваше от тримата Лестони, предложили коня да бъде изгорен. Несъмнено тези думи не са предизвикали възторга на скритите гърци.
— Позволи ми да ти представя Юлиус — каза Балак, посочвайки към мъжа от дясната му страна. Мъжът кимна. Дори и не понечи да подаде ръка. Балак махна към другите двама: — това са Анжело и брат му, Пиетро — те гледаха Фицдуейн, без да помръднат.
Фицдуейн си помисли, че само ще изпие една бира, защото устата му бе пресъхнала и бързо-бързо ще се изпарява. Наля си една чаша и отпи. Беше като амброзия:
Юлиус прошепна нещо на Балак. В ръката си държеше джобен детектор на подслушвателни микрофони и една червена лампичка на него светеше. Балак погледна Фицдуейн и после Паулус.
Фицдуейн така и не разбра как Палачът е усетил, че той и Паулус действаха заедно, но от този момент нататък вече нямаше съмнение. Балак знаеше.
Едно от най-големите притеснения на Мечката бе доколко сигурен бе насоченият експлозив. На полигона в Санд всичко бе наред, но това бе изпитание при оптимални условия. От опит Мечката бе научил, че животът никога не предлага оптималните условия, дори сякаш се стремеше да създаде екстремни ситуации. По отношение на насочения експлозив това означаваше или да не пробие дупка, или да пробие недостатъчно голяма дупка, а и в двата случая атакуващият отряд нямаше да може да влезе навреме, което със сигурност бе много лоша новина за Фицдуейн и Паулус. Вярно, предполагаше се, че Фицдуейн ще е излязъл преди взривяването, така че поне той щеше да е далеч от пукотевицата. Но независимо от последната уговорка с Шефа, Мечката предчувстваше, че нещата няма да се развият по план.
Тоест, ако Фицдуейн не може да излезе, както се бяха разбрали, тогава атакуващият отряд трябваше да влезе, а за това им бе необходима огромна отварачка на консерви. Постави проблема на Хенсен и Кершдорф, те впрегнаха Следотърсача и заедно стигнаха до решение, което разчиташе на трите най-големи ценности на Швейцария — снегът, войската и парите.
Заел стратегическа позиция отвън, със слушалка на главата, Мечката чуваше как Фицдуейн пие бира. Заедно с половината от атакуващия отряд, той седеше в най-модерния танк на швейцарската армия. Отпред бе монтиран военен модел снегорин. Двигателите тихо загряваха. И двете картечници на танка бяха заредени.
Мечката реши, че е време да спрат да си играят на криеница с този психопат. Изправи се в купола и дръпна ръчката за зареждане. Един от големите картечни заряди се плъзна в затвора. Е, поне този път имаше наистина голямо оръжие.
От това, което чу стомахът му се сви.
— Напред! — извика той към шофьора.
Огромната машина потегли.
Балак гледаше Фицдуейн с присвити очи, сякаш четеше мислите му. Доброжелателността му се бе изпарила. Лицето му придоби злокобно изражение. Чертите му не се промениха, но рязката промяна на изражението бе неописуема. Фицдуейн изтръпна.
Без маската лицето на Палача бе дяволско. От него струяха силите на тъмнината. Излъчването му бе така осезаемо, че Фицдуейн се стъписа. Можеше дори да подуши вонята на развалата и покварата, миризмата от кръвта на многобройните му жертви, от разлагащата им се плът.
И тримата Лестони бяха извадили оръжие. Юлиус беше с ловна пушка с отрязана цев. Другите двама държаха „Скорпион“ и „Инграм“. Дулата им бяха насочени към Фицдуейн. Той бавно вдигна ръце и ги скръсти на главата си. С пръста на дясната си ръка напипваше бутона, който контролираше насочения взрив зад картината на Пикасо. Независимо дали имаше гранати с паралитичен газ, при най-малкото движение те щяха да го застрелят. Не искаше да проверява теорията си. Отпусна пръста си, но не го премести.