— Но, cheri, защо той иска да направи това? — попита Аделин. Пламъците от камината се отразяваха в чашата й с „Арманяк“ и тя се наслаждаваше на златистите отблясъци. — Защо Хюго се е захванал, след като няма нищо подозрително? Не виждам никакъв смисъл!
— Няма нищо подозрително според властите — каза Килмара, — но Хюго не е човек, който би се подвел толкова лесно. Важното е какво чувства, а той усеща нещо нередно.
— Значи чувство? Това ли е всичко?
— Не, мисля, че е нещо повече от чувство. Хюго сам по себе си е нещо като парадокс. Той е чувствителен, но може да бъде и много безпощаден. Точно това го отличава от другите. Неслучайно е прекарал голямата част от разумния си живот на бойното поле. В Конго, когато воювахме, той доказа, че владее до съвършенство изкуството на войната, независимо от това, че след като всичко свърши бе разяждан от угризения. Заснимането на военни действия бе компромисът, който направи със съвестта си. А сега е на прага на средната възраст — времето, когато човек прави преоценка на преживяното и му предстои да вземе решение как да продължи по-нататък. Подозирам, че чувства вина, задето е печелил прехраната си, снимайки страданията на хората и намирането на този труп току под носа му е било просто последната капка. Изглежда смята, че е в състояние да предотврати смъртта на други хора, ако открие причините, довели до тази.
— Мислиш ли, че от това ще излезе нещо? — попита Аделин. — Струва ми се, че много врати ще се затръшнат в лицето му. Хората не обичат да говорят за самоубийства. Особено пък близките на мъртвеца.
— Да — кимна Килмара, — по принцип си права, но не и когато става дума за Фицдуейн. Знаеш ли, той е някак по-особен, макар че, ако му кажеш това, ще се изсмее. Хората си развързват езика в негово присъствие, а той усеща неща, които другите не забелязват. Не е само чар. Ако вярвах в такива неща, бих го нарекъл „докоснат“.
— Какво пък е това „докоснат“? — сбърчи възмутено носле Аделин. Говореше перфектно английски и се гордееше с това, а ето, че сега Килмара бе използвал дума, която не знаеше.
Той се засмя:
— О, това си е съвсем нормална дума и тъй като си имаш работа с келти, не е зле да я научиш — от лавицата с книги зад себе си той измъкна речник. Започна да разлиства и намери думата.
— Ето, „докоснат“ означава „предопределен от съдбата, обречен, човек, който може да предсказва бъдещето и по-специално бедствия, леко смахнат, със свръхестествени качества.“.
Аделин потръпна и впери поглед в пламъка на камината.
— И това вярно ли е?
Килмара се усмихна и взе ръцете й в своите.
— Не е чак толкова ужасно, колкото изглежда. Пък е и късметлия, кучият му син.
Аделин се усмихна и не каза нищо. Когато след известно време се обърна към него, гласът й бе сериозен:
— Шейн, скъпи, помниш ли — веднъж ми разказа как е починала жената на Хюго, че са я убили, а той не е направил нищо, за да я спаси.
— Не можеше нищо да направи. Имаше заповед, хората му бяха много малко, а и просто нямаше време да реагира. За него беше истински ад. Познавах момичето — тя беше прекрасна, но той бе с вързани ръце.
Аделин го погледна:
— Мисля, че го прави заради Ан-Мари. Решил е този път да действа по своя воля.
Килмара целуна ръката й. Обичаше жена си много и това чувство растеше с всеки изминал ден. Попита се дали пък Аделин не беше права и се притесни за приятеля си.
Пета глава
Фицдуейн реши, че докато кара, ще бъде много по-разумно да не мисли за състоянието на пътя между Дъблин и Корк, защото в противен случай това можеше да го доведе до инфаркт. Започна да прехвърля на ум всички последици от обесването.
Очевидно търсенето трябваше да започне от института „Дрейкър“, само че това не бе толкова просто. Шокът от трагедията и смъртта на Рудолф фон Графенлауб в едно толкова малко и изолирано общество като това в „Дрейкър“ бе огромен. Дадоха му да разбере, че колкото по-бързо тази история бъде забравена, толкова по-добре. Никой от института не желаеше да му припомнят смъртта на Руди. Общото становище бе, че искаме или не, стават и такива неща. Като оправдание се изтъкваше, че сред младите хора най-често срещаната смърт е самоубийството, Фицдуейн никога не се бе замислял за това и му се стори невероятно, но резултатите от досегашното разследване го доказваха.