— Десет-дванайсет — каза Килмара, — от които девет са преминали някакво военно обучение. Започвам да се чудя дали постъпих правилно като му дадох това оръжие.
— Мислиш, че всичко е фалшива тревога, така ли? — каза Понтер.
Килмара се намуси:
— Там е цялата работа. Не смятам, че е фалшива тревога, просто вярвам на инстинкта си и на предчувствията на Фицдуейн. Всички доказателства сочат, че ако има нещо да става, то ще става тук в Дъблин, а вътрешният ми глас ми казва, че сме заложили на бита карта.
— Въпреки японците? Въпреки седемдесет и двамата туристически агенти от Близкия изток, за които Ирландското Бюро по Туризма въобще не беше чувало и които пристигат тази вечер?
— Въпреки всичко — каза Килмара, — доста мислих. Смятам, че Палачът не дава и пет пари за политика. Тогава, защо ще иска да напада Американското посолство? Какво ще спечели с това? Него го интересуват само парите.
— Палачът е мъртъв — каза Гюнтер.
— Не ми говори като бюрократ.
Гюнтер се ухили:
— Новото разписание е готово.
— И с какво разполагаме сега, освен пресрочена и надхвърляща бюджета ни сметка?
— Като за начало твърде много от хората ни са вързани с посолството. Направо е смешно.
— Политика. Но моля те, не ми казвай неща, които вече са ми добре известни. Кажи ми с колко хора като резерв разполагаме, след като си поиграхме с компютъра.
— Дванайсет — каза Гюнтер — без да броим себе си.
— Значи все пак има надежда. Вече ми писна да седя зад бюрото.
— Положението с хеликоптерите е трагично — докладва Гюнтер. — Всички машини на въздушния корпус са зачислени като охрана на посолството, резиденцията на посланика във „Финикс Парк“ и летището, но така или иначе, всички ще са на земята при смрачаване. Нямаше да е зле да можехме да летим и нощем.
— С кола разстоянието се изминава най-малко за пет-шест часа — каза замислено Килмара.
— Поне шест — каза Гюнтер, — ако говорим за острова на Фицдуейн. Пътят след Галуей е ужасен, а и по това време вече ще се е стъмнило. Освен това, колите ще са натоварени.
— Мостът към острова много лесно може да бъде отрязан — продължи да размишлява Килмара гласно, — ако въобще ще правим нещо, трябва да е по въздуха.
Килмара потъна в мълчание. „На пръв поглед — мислеше си той, — настоящото разгръщане на силите бе правилно.“ Имаше доказателства за надвиснала заплаха над Американското посолство в Дъблин. Появата на японците, за двама от които бе установено, че са във връзка с войнствени терористични групи, потвърди това. Подслушването на разговорите им показа, че японците играеха ролята на преден пост и ще се свържат с главната група, която пристигаше късно тази вечер от Близкия изток. Ирландското туристическо бюро, което в подобни ситуации би трябвало да е наясно с положението, бе информирано в последната минута и това още веднъж наклоняваше везните в полза на вероятна терористична акция. Можеше още сега да задържи японците, но не разполагаше с данни за евентуалното им оръжие и реши, че е по-добре да изчака, докато получи по-подробна информация.
Дотук добре, но беше някак твърде лесно за досещане. Вътрешният му глас непрекъснато повтаряше „уловка“, но дори и да беше така, знаеше добре, че Палачът, ако това наистина бе негово дело, бе достатъчно безжалостен, за да превърне една уловка в действителност.
Даже и да оставеше Палача настрана, все още имаше други възможни източници на заплахи. При това положение рейнджърите трябваше да разполагат с резервна част, която да се намеси при необходимост. Главният проблем се състоеше в начина, по който използваха рейнджърите. Вместо да действат като антитерористични сили, за каквито бяха тренирани, те бяха на предните позиции, вместо полицията или войската, което бе нормалната практика.
Неохотно той взе решение.
— Гюнтер, за сега не можем да направим нищо повече от това за Фицдуейн, освен да следим обстановката и да разположим резервния отряд в Болдонел. Изключено е да ги пращаме там по суша. Това, че Палачът има мания за разни цветя, а Фицдуейн се чувства странно, все още не е достатъчно основание да остана без никакви хора като резерв.
Гюнтер се изправи:
— Разбирам.
— Чакай малко — каза Килмара, — не съм свършил. Ако се наложи да действаме, ще трябва да го направим много бързо. Може да се окаже, че насреща ни има мощни оръжия. Искам „Оптиката“ да е въоръжен, а отделението да е в бойно снаряжение и в готовност за бърза намеса.