— О, Господи — простена той, — какво направих? — той прегърна тялото на сина си и по страните му потекоха сълзи.
В стаята беше тихо. Фицдуейн изчака малко и каза внимателно:
— Ти не си виновен. Просто не си имал друг избор.
Хари Ноубъл го погледна безизразно:
— Значи Дик е бил член на култа, за който ни разказа.
— Така изглежда. Това е начинът, по който действа Палачът. Той обича да покварява и манипулира, а най-лесно се поддават на манипулация младите. Съжалявам.
Нямаше какво друго да каже.
Ноубъл се наведе и целуна сина си, после вдигна „Броунинг“-а и каза:
— Тогава нека направим това, което трябва.
Етен ридаеше безгласно и Фицдуейн я прегърна.
Скоро тя се успокои.
— Значи наистина Палачът се върна.
— Да — каза Фицдуейн.
На вратата се появи Мечката.
— Телефонът не работи и токът е прекъснат — уведоми ги той, — сега се опитваме да пуснем генератора.
— Трябва да му знаеш цаката — каза Фицдуейн и в този момент по-скоро усети, отколкото чу, слабото бръмчене на генератора. Лампата на писалището му светна.
— Останахме дванайсет — каза Етен.
— Напълно достатъчно — допълни Мечката.
в училището „Дрейкър“ — 17:45 часа
Сержант Пат Броугън, началникът на охраната в училището, винаги очакваше с нетърпение потеглянето на микробуса с преподавателите. Тогава бе смяната и на обслужващия персонал и имаше опасност да се вмъкне някой опасен тип, затова сержантът предпочиташе да държи всички под око. Когато микробусът тръгнеше, в училището оставаха само учениците и няколко познати преподаватели и вече можеше да се поотпусне.
Всъщност работата си я биваше, мислеше си той, макар и да бе донякъде отегчителна. Имаше специални стаи за охраната, а не бараки вмирисани на пот и мръсни чорапи като на границата. Бяха им отстъпили и един кабинет, където можеха да погледат телевизия, да си направят чай и да си починат. Управата съобразително бе сложила един хладилник за мляко, където те държаха бирата си и докато предаваше смяната на вечерния дежурен, предчувстваше удоволствието от извадена от хладилника бира.
Беше дълъг и горещ ден и всичко щеше да е наред, ако лицето му не бе така изгоряло. Някъде беше чел, че ирландците са много податливи на слънчеви изгаряния, тъй като кожата им е много бяла, липсвал някакъв пигмент или нещо такова. Очевидно червенокосите си патеха най-много. Ако съдеше по състоянието на О’Мали, твърдението бе вярно.
На влизане в стаята за отдих той извади пълнителя от „Узи“-то си и заключи автомата в шкафа. Остана само с 38-калибровия „Смит и Уесън“, който бе в раменния му кобур. Имаха заповед да са винаги въоръжени, дори и ако не бяха на смяна и той бе свикнал с пистолета си, както човек свиква с носенето на риза.
Телевизорът работеше и столовете бяха наредени отсреща, както винаги. Знаеше, че ще завари останалите трима, които не бяха дежурни. Надяваше се да са му оставили някоя и друга бира. Горещият ден предразполагаше към рязко намаляване на запасите. Извади една кутия от хладилника и видя, че някоя добра душа се бе погрижила да попълни запасите — хладилникът направо пращеше.
Обикновено веднага отваряше кутията, отпиваше дълга глътка и едва тогава се запътваше към стола си, който, както му беше реда, заемаше централното място. Този път, обаче, вниманието му бе привлечено от нещо, което даваха в този момент по телевизията и той отиде до стола си все още с неотворена бира в ръка.
Внезапно усети силната миризма на бира и още нещо. Някой глупак пак е повръщал, помисли си той ядно. Тия хора не можеха ли да преценят, кога да спрат? Обърна се, за да види кой беше виновникът и се вцепени.
Тримата полицаи седяха на столовете си в неестествени пози, лицата им бяха изкривени от предсмъртната агония. Дрехите им бяха изцапани. Кутията бира в ръката на О’Мали бе така изкривена до неузнаваемост.
Обзет от страх, Броугън залитна назад, събори телевизора на земята, чу се трясък и се разлетяха искри и парченца стъкло. На врата се появи някакво същество с животинска глава. Броугън си спомни за слуховете, които бе чул в началото: „Ученически забавления, бяха му казали от управата, дръж ги под око, но не им се меси“.
„Света Богородице! — помисли си той, и това ми било забавления.“
— Искаш ли да разбереш какво стана? — прошепна човекът с маската. — Не те ли интересува как умряха?