Така бе заповядал Водачът.
Пакетът имаше размерите на кутия за обувки и тежеше. Беше обвит с няколко пласта дебела кафява хартия и здраво облепен с тиксо. Не можеше да се разбере какво има вътре, явно съдържанието му бе добре подплатено. Бе адресиран до господин Дитер Крец и оставен на рецепцията на хотела малко след осем сутринта. Човекът, който го донесе, бе с невзрачна външност и униформа на дъблински шофьор на такси. По-късно никой не успя да си спомни подробности за него, освен това, че говорел като типичен дъблинчанин.
Младата двойка закуси в стаята си. На вратата им висеше табелката „Не безпокойте“ и както е прието, се показа чак към обяд. Пакетът им бе предаден докато си плащаха сметката на рецепцията. Момичето почти бе забравило за него, но мъжът внимателно му напомни. Усмихна се в отговор, щом то му го подаде, и отбеляза, че сега не било време за четене. Обгърна с ръка раменете на спътницата си. Изглеждаше доволен и самоуверен.
Занесоха багажа им до колата, но пакетът остана у германеца. Той го сложи внимателно в багажника. Носачът се питаше какво може да накара някого да прекара почивката си в Ирландия и то през март. С облекчение се върна на мястото си в топлия хотел.
Дитер, който като всеки германец вярваше, че педалът за газта съществува само, за да бъде залепян за ламарините, този път караше предпазливо. Идваше за първи път в Ирландия и още не бе свикнал с лявото движение. За щастие бе предупреден за обърканата система от пътни знаци в Дъблин и затова се водеше от картата на Тина. Въпреки че на картата не бяха отбелязани местата с еднопосочно движение, сбъркаха само веднъж, преди да намерят пътя към Галуей и западна Ирландия. Същият път водеше и към дома на полковник Шейн Килмара.
На излизане от Дъблин навлязоха в ширналата се зеленина на парка „Финикс“, най-големия горски крайградски парк в Европа. Стотици елени кръстосваха вълнистите хълмове, обрасли с дървета и самата големина на територията осигуряваше необезпокоеността на редките посетители.
Дитер излезе от главния път и сви по един страничен. Не след дълго спря и изгаси колата. Известно време мълчаливо оглеждаха околността и наблюдаваха елените, които пасяха под дърветата. Когато се увериха, че са сами, той отвори багажника, извади тежкия пакет и седна на задната седалка на колата. Взе от куфарчето си тънък нож и разряза лепенките, после опаковъчната хартия, и свали напоения с масло плат. На дъното лежаха два автомата чешка направа — модел „Скорпион“ VZ-61. Имаше и осем пълнителя с по двадесет патрона, калибър седем шестдесет и пет, почистващи пособия и един туристически справочник за Ирландия, издание на Автомобилното дружество.
Момичето пусна радиото и на фона на традиционната ирландска музика започнаха да почистват оръжието, за да го подготвят за действие.
На излизане от парка караше Тина. Тя бе по-добър шофьор от Дитер и като привикна с тесния, осеян с дупки път, който минаваше за главна магистрала, увеличи скоростта. Искаха да пристигнат на мястото още по светло. От опит знаеха, че нощната тъмнина гъмжи от полицейски патрули.
С готов за стрелба автомат скрит под един вестник, Дитер дремеше на задната седалка. Оръжието на Тина бе в найлонова торба под седалката й.
Тя скоси един дълъг завой и рязко намали, като видя спрените пред тях коли. Отначало си помисли, че е станала катастрофа, но когато след няколко спирания и тръгвания колоната се придвижи, тя различи голяма оранжева табела, на която недвусмислено пишеше: „СПРИ! ПОЛИЦЕЙСКИ ПОСТ“
Видя и двамата полицаи, застанали с гръб един към друг по средата на пътя, безразборно да пропускат движението в двете посоки. Отстрани бе спряна окаляна полицейска кола с пусната лампа. Точно зад нея имаше голям ландроувър със зеления цвят на военните коли. Отзад до радиостанцията седеше войник със слушалки на главата. Друг се беше облегнал на вратата с автомат в ръка и оглеждаше отегчено дългата колона от коли и камиони.