— Франкове? — попита Фицдуейн.
— Френски, швейцарски, белгийски или на френска колония. Проверяваме.
— Да имаш някаква идея, защо двамата терористи са купили книгата ти? — попита Гюнтер. — Не е четиво, което човек би си взел за самолета.
— Никаква, но ще си помисля — отговори Фицдуейн.
— Така-а — провлече Килмара. — Е, точно сега ние си имаме други тревоги. Благодаря ти, че дойде. Ще кажа на Грейди да те закара.
Фицдуейн потръпна.
— Мисля, че тук ще се чувствувам в безопасност. Имаш ли нещо против да се навъртам наоколо?
Полковникът го изгледа за момент и после кимна.
— Гюнтер ще ти даде пропуск. Знаеш правилата. Не приказвай много-много и не се показвай. Ще бъде тежка нощ.
Фицдуейн се изненада.
— Мислех, че когато има заложници, се заема изчаквателна позиция.
— Така е — отговори той, — но само когато имаш избор. Тук нямаме избор. Младата двойка в къщата поставя ултиматум: призори да ги вземе хеликоптер и да ги закара на летището, а оттам да им осигурим самолет до все още неуточнено място. В противен случай ще убиват по един заложник на всеки половин час, започвайки от най-малкото дете — двегодишната Дейзи.
— Блъфират ли?
Килмара поклати глава.
— Смятаме, че не. Убиха бащата без причина, само за да ни предупредят за намеренията си. Е, предупредиха ни и след това, което стана, не можем просто да ги оставим да си отидат, а и не можем да разрешим да убият заложниците. Ето защо след няколко часа ще атакуваме.
Един рейнджър надникна през вратата.
— Полковник, черешоберачката пристигна.
Децата най-сетне заспаха. Трите по-малки бяха на голямото легло под юргана. Рори, най-големият — на шестнайсет години, бе легнал в спален чувал на пода. На челото му, където с приклада на автомата си го бе ударил, германецът с черните мустаци, имаше широка окървавена превръзка.
Главната спалня се осветяваше само от една нощна лампа. Мора О’Фарел седеше на едно кресло до затъмнения прозорец и плетеше. Единствено очите й издаваха характерните симптоми на шока, в който се намираше. Куките се движеха бързо, а почти завършеният шал се спускаше до пода. Плетеше го за Джак да му държи топло, докато работи на процъфтяващата им хиляда и шестстотин декара ферма. А сега му е толкова студено. Знаеше, че няма да й позволят, а така й се искаше да излезе и да увие шала около шията му. Щеше поне да скрие раната.
Стана и отиде в банята, в която се влизаше от главната спалня. Навсякъде личеше присъствието на Джак. Самобръсначката му лежеше на обичайното си място, халата му бе закачен зад вратата. Тя отвори одеколона му за след бръснене и отново усети познатата обична миризма. После го затвори. Вчеса се и се огледа в огледалото. Беше малко бледа и напрегната, но при дадените обстоятелства това бе нормално. Иначе бе спретната и добре облечена. Джак държеше на тези неща. Щеше да е доволен.
Извади от аптечката ролка анкерпласт и се върна в спалнята. Куките отново заподскачаха и шалът стана още по-дълъг.
През определено време младата италианка идваше да ги проверява и поглеждаше през изрязаните в завесите дупчици за наблюдение. Мора О’Фарел не й обръщаше внимание. От време на време децата изстенваха на сън, но не се събуждаха. Успокоителното, което им бе направила от бренди, аспирин и подсладено топло мляко, си вършеше работата. Можеха поне да поспят няколко часа и да се откъснат от гледката как заколват баща им като прасе…
Италианката от своя страна бе поуморена, но не и притеснена от положението. Нямаха късмет, но сега вече нещата щяха да се оправят. Тия глупаци отвън щяха да се предадат. Убийството на бащата бе блестящо хрумване. Поне им спести безсмислените преговори. Както се бяха разбрали, в три и трийсет сутринта телефонът щеше да звънне и правителството щеше да обяви капитулацията си. После на зазоряване щеше да дойде хеликоптерът, за да ги откара на летището, а след това и полетът до Либия.
Ирландското правителство нямаше да позволи майка и четирите й деца да бъдат убити. Тина с нетърпение очакваше обаждането. Вече усещаше топлината на либийското слънце по лицето си. Ирландия наистина бе красива страна, но вятърът, дъждът и влажният студ идваха твърде много на жена с гореща кръв като нейната.
Последният инструктаж преди атаката се състоя в двадесет метровата каравана за специално оръжие и оборудване. Стените й бяха окичени с най-различни по предназначение оръжия. Амуниции, сгъваеми стълби, противокуршумни жилетки и още най-разнообразна специализирана бойна екипировка бяха складирани по шкафове и вградени рафтове. В единия край имаше огромен висококонтрастен телевизионен екран, от двете страни на който стояха табла, покрити с карти чертежи и снимки. Дълга маса запълваше една трета от караваната. На нея бе поставен макет на къщата и околностите й, направен набързо от детски строители.