— Да — каза Кадар, — чувствах се самотен.
— И плачеше много, нали? — продължи доктор Пол.
— Но никой не разбра.
— И тогава ти се закле пред себе си, че вече никога на никого няма да се осланяш.
— Да — отговори Кадар.
— Но наруши клетвата си.
— Да — прошепна Кадар, — наруших я.
До срещата му с Гуидо след края на работния ден имаше няколко часа и Фицдуейн реши да ги използва, за да разгледа града. Остави багажа си на централната гара в центъра на Цюрих, преметна фотоапарата си през рамо и се отдаде на изследователската си стихия. Обичаше да се разхожда пеша из улиците на непознати градове.
Както очакваше, Цюрих бе лъскав град и носеше отпечатъка на охолен живот, но наред с банките, небостъргачите и скъпите магазини тук-таме като че ли нещо не беше както трябва. На пръв поглед изглеждаше като следи от вандалщина. После забеляза, че разрушенията, макар и не сериозни, бяха повсеместни. Сградите и улиците носеха отпечатъка на неотдавнашни протестни действия. Много прозорци и витрини бяха напукани и прилежно оградени за предстоящ ремонт. Други, явно изпочупени, бяха заковани с дъски не по-малко прилежно. В канавките на улиците проблясваха парчета стъкло. Стените бяха изпъстрени с надписи от спрей. Една църква недалеч от „Банхофщрасе“ бе омазана с червена боя сякаш обляна с кръв. Изпод изсъхнали струйки личеше надписът „ЕВТАНАЗИЯ = РЕЛИГИЯ“. В една странична уличка откри две празни кутии от сълзотворен газ. Купи си карта на града и се отправи към „Дюфурщрасе“ №23.
„Ринжие“ бе една от най-големите издателски къщи в Швейцария и за успеха й можеше да се съди от бляскавата сграда в модернистичен стил, където се помещаваше седалището й. Имаше обширно фоайе с огромна рецепция. На приземния етаж имаше и магазин за списания. Докато чакаше да открият Гуидо, Фицдуейн прегледа някои от изданията на „Ринжие“. Една малка телевизионна камера на подвижна стойка бръмчеше тихичко, следвайки движението му.
Последният път, когато се видяха, швейцарецът излъчваше увереност и заслужено самочувствие. Беше привлекателен. Оставяше впечатление на стабилен и сериозен мъж и това не бе далеч от истината. С времето Гуидо си бе създал редица връзки с най-различни хора, които му се доверяваха без колебание.
Но когато го видя да излиза от асансьора, Фицдуейн се сепна и сърцето му се сви. Гуидо не изглеждаше никак добре и Фицдуейн знаеше какво означава това. Лицето му някак се бе смалило, бяха се появили нови бръчки, кожата му имаше жълтеникав оттенък. Очите му бяха кървясали и помътнели. Бе отслабнал. Вървеше бавно, предишната пъргавина я нямаше. Дори гласът му не беше същият — увереността бе заменена от болка и умора. Само усмивката не се бе променила.
— Доста време мина от последната ни среща, Самурай — каза той. Пое ръката му и топло я стисна.
Фицдуейн почувства прилив на обич, но не можа да намери думи.
Гуидо го изгледа мълчаливо и после каза:
— Аз самият изпитвам подобно нещо всеки път, когато се видя в огледалото. Но се свиква, пък и няма да е задълго. Не ми се говори за това. Хайде, нека да отидем в къщи и ще ми разкажеш всичко.
Последните години от управлението на Батиста предоставяха възможността както за напредване в йерархията, така и за натрупване на богатство, поне що се отнасяше до майор Вентура.
Международният политически климат по това време подхранваше още повече амбициите на Вентура. Студената война бе в разгара си. Държавният департамент и ЦРУ бяха в ръцете на братята Далъс, а те се дразнеха дори от споменаването на думата комунизъм в някоя от съседните страни. Може би кариеризмът на Батиста не беше начинът, по който се правят нещата, както американците ги виждаха, но поне, копелето, не можеше да бъде обвинен, че е комунист.
За две години майор Вентура стана полковник Вентура и бе изпратен обратно в Хавана като заместник-директор на Б.Р.А.К. — специалната антикомунистическа полиция. Престана да носи униформи и започна да се облича в безупречно ушити кремави костюми, по-широко скроени под лявата подмишница. Обичаше да слага обувки от крокодилска кожа. Отпуските си прекарваше в Швейцария. Работата му бе да проучва, арестува, разпитва, измъчва и убива хиляди хора, набедени, че са комунисти. Работеше в тясно сътрудничество с ЦРУ и това в последствие доведе до срещата между Кадар и Уитни Рестън, единственият човек, когото Кадар обичаше истински и от когото бе прелъстен.