— Малко книжле — бе казал полицаят, след като показа на Айво снимката на Хилда. Отиваха към моргата за разпознаването.
— А колко дълга според вас трябва да бъде една книга? — попита Айво. Беше блед, но редовното хранене в затвора бе поналяло слабото му тяло. Интересното беше, че той не изпитваше лоши чувства към тези, които го бяха пратили в затвора. Полицаите и охраната бяха строги, но справедливи.
Подтикнат от отчаяние, той си даде клетва, че ще отмъщава на всички пласьори на хероин. Така, на седемнадесет години Айво се озова в Автономния младежки дом в Берн. Скоро стана негов неофициален пазител. Повечето от обитателите на дома бяха безобидни младежи без собствен дом, които търсеха нещо по-различно от подреденото и дисциплинирано швейцарско общество или, както казваха „скуката и уютното нещастие на капитализма“. Някои от посетителите бяха опасни и се възползваха от търпимостта на властите, за да пласират твърди наркотици и да въртят търговия с още по-смъртоносни стоки.
Айво мамеше пласьорите на хероин с лукавството и отчаянието на човек, който няма какво да губи, като им крадеше наркотиците и ги изхвърляше в тоалетната чиния в почит към паметта на неговата умряла любима. Когато бе в настроение, информираше полицията с кратки и доста чудати съобщения, винаги в писмена форма.
Ципът на мръсния му спален чувал бе смазан с графитен прах. Измъкна се безшумно от чувала и се прокрадна към спящия холандец. За секунди грабна малкия пакет с пликчета и излезе на пръсти от стаята.
В банята той отвори едно по едно всички и изсипа съдържанието им в тоалетната чиния. След това ги напълни с глюкоза на прах и отново ги завърза в пакет. И понеже се притесняваше, че ако пусне водата, може да го чуят, покри белия прах с няколко парчета тоалетна хартия.
Върна се в стаята. Холандецът спеше непробудно. Айво остави обратно пакета в коженото яке. Той не помръдна. Успокоен, Айво отново се измъкна от стаята и този път пусна водата в тоалетната. Хероинът изчезна в канализацията.
Айво отиде в кухнята, направи си чай и запали първата цигара с марихуана за деня. Седна с кръстосани крака на кухненската маса и впери очи в сивата светлина на утрото. Започна да си тананика и да се поклаща в ритъма на песента. Хилда щеше да е доволна.
Какво ли става с Клаус? Хубавецът Клаус, който изкарваше доста пари само като доставяше удоволствие на различни хора и когото желаеха и мъже, и жени. Имаше нещо съмнително около типа, който го бе забърсал. Нещо не беше както трябва. И макар да нямаше видима причина, Айво имаше лошо предчувствие. Не бе видял ясно как изглежда мъжа, защото бе на известно разстояние от тях, пък беше и тъмно. Единственото, което помнеше, бе, че човекът имаше руса коса, руса брада и мустаци. Чу говор, после смях и те се отдалечиха в нощта, мъжът прегърнал Клаус през раменете. Чу се звук от затварянето на багажника на скъпа кола, после тихото мъркане на двигателя и настъпи тишина. Клаус не се върна след два часа, както бе обещал, Айво трябваше да спи сам. Клаус му бе приятел.
О, защо животът не бе като в песента на Джон Ленън „Представи си“, щеше да е прекрасно. Айво пееше и се поклащаше в ритъма на мелодията. Май трябваше да потърси Клаус утре или вдругиден, а може и той сам да се появи отнякъде.
Представи си, че стане така…
Леденият душ бързо отми болката, самосъжалението и похотливите мисли от отминалата нощ.
Беат фон Графенлауб бе човек с установени навици и силна воля. В шест и тридесет той вече закусваше на малката масичка в стил „Бидермайер“ до прозореца с изглед към реката Ааре. Беше със сиво-кафяв костюм, ослепително бяла, ръчно изработена риза и черна копринена вратовръзка. Обувките му бяха доказателство за това, че слугата му владееше до съвършенство техниката на поддържане — педантично лъснати, те не просто блестяха, те сияеха. Носеше светлосиви копринени чорапи.
Една самотна червена роза украсяваше висока кристална ваза стил „Уотърфорд“. Точно в шест и петдесет и пет фон Графенлауб закачаше цветето на ревера си, обличаше тъмносиния си кашмирен балтон, вземаше си куфарчето, казваше задължителното довиждане и когато удареше седем часът вече излизаше от дома си на „Юнкернгасе“ и се отправяше към „Марктгасе“, където се намираше кантората му. Можеше да вземе разстоянието за не повече от десет минути, но въпреки че целия си живот бе прекарал тук, не пропускаше удоволствието да се поразходи из стария търговски център на Берн. Всяка сутрин и всяка вечер, ако времето бе благоприятно и нямаше нещо спешно, той си позволяваше тази малка разходка, удължаваща прехода до половин час, така че пристигаше в кантората точно в седем и половина.