Тази сутрин, след като напусна „Юнкернгасе“, той се насочи към градините, ограждащи петвековната катедрала или както я наричаха „Мюнстера“. Терасата между църквата и крепостните валове беше известна като „Платформата“. Под нея в ниското течеше река — пълноводна и леденостудена от топящия се през зимата сняг.
Фон Графенлауб се подпря с ръце на ниския парапет ограждащ реката откъм терасата и дълбоко пое въздух. Студеният утринен въздух бе кристалночист. В далечината виждаше покритите със сняг върхове на бернския Оберланд.
Погледна нагоре по течението на реката към Кирхенфелдбрюке, красивия железен мост, построен през деветнадесети век, за да свързва старата средновековна част на града със сравнително по-новия жилищен район „Кирхенфелд“. Погледът му се плъзна, следвайки течението на реката, когато нещо там долу привлече вниманието му.
До самия бряг на реката бяха спрели две полицейски коли, линейка и още няколко автомобила без отличителни знаци. Един полицай издърпа от водата нещо, което много приличаше на човешко тяло. Успя да различи бледо побеляло лице, преди да го покрият с едно одеяло. То изпълни съзнанието му. Бе лицето на неговия мъртъв син. Извърна глава. Започна да му се гади и почувства кожата си суха. Повърна наведен през парапета и се разтрепери.
На една кука в ъгъла на кабинета на шефа на Крипо висеше примка. Бюизар я беше донесъл от Щатите от конференция на началници на полицията. Сувенир, бе казал той, точно копие на примката за официалните екзекуции, използвана, преди електрическия стол, газовата камера и смъртоносната инжекция да започнат да се прилагат в по-голямата част от цивилизования свят.
Може би следващия път ще си донесе и електрически стол, помисли си Мечката. Бюизар твърдеше, че възелът на примката се състои от тринадесет навивки, но колкото и да броеше, все излизаха дванадесет. Мечката отново започна да брои. Според Пиърипойнт, известния английски палач, не беше достатъчно просто да обесиш някого. Много често при големия американски възел и възприетото падане от метър и половина смъртта настъпваше бавно и в резултат от задушаване.
Пиърипойнт използваше различни височини на падане и обикновен хлабав възел, поддържан от гумен палец отляво на долната челюст. След падането възелът заставаше точно под брадичката, главата рязко се отмяташе назад, в резултат на което гръбначният стълб се чупеше почти винаги между втория и третия прешлен. Смъртта настъпваше мигновено или поне така казваше палачът.
— Хайни — каза Бюизар, — няма ли най-сетне да се съсредоточиш малко? Навивките са тринайсет, независимо от това какво мислиш.
— Щом казваш, нали ти си шеф — каза Мечката.
— И бих искал да остана шеф.
Мечката повдигна рунтава вежда.
— Слушай, не те уволнявам, само те снемам от групата за борба с наркотиците за един месец. Можеш да си запазиш бюрото в Болверк, но ще се занимаваш с дребни престъпления — далеч от огъня.
— Тоест да търся откраднати велосипеди или изгубени домашни животни — изръмжа Мечката.
— Нещо от този род — каза Бюизар. — Приеми го като период за разтоварване.
— Гадното копеле си заслужаваше боя. Беше здраво къркан и оповръща всичко наоколо.
— Може и да си прав, но все пак той е гост на приема на немския външен министър и освен това е на важно посещение в нашия град. Има дипломатически паспорт.
Мечката сви рамене и се изправи.
— Момент — каза Бюизар — за няколко дни в Берн пристига един ирландец. Мой приятел от Дъблин ме помоли да се погрижа за него в случай, че иска да поогледа, нещо като колегиален жест.
— Аха, сега станах и екскурзовод.
Шефът на Крипо се усмихна подличко:
— Не съвсем. Хайни, ти си една от забележителностите на Берн.
— Но след вас — каза любезно Мечката и излезе.
Шефът на Крипо отиде в ъгъла и отново започна да брои навивките на примката. Изкара ги дванайсет. Изруга и пак започна да брои.
Денят бе студен, но въздухът — свеж, снегът по ниското се топеше. Планинските върхове изглеждаха нереални на фона на ясното синьо небе.
Берн очарова Фицдуейн и настроението му се повиши. Усещаше, че някъде в този красив, непокварен и невероятен средновековен град се крие отговорът, който търсеше — причината за обесването.